На сутринта реших да не излизам. Да остана вкъщи, да говоря по телефона.

  - Здравей.
  - Здравей любов. Как я караш?
  - Няма да увъртам, случи се нещо.
  - Дано не е лошо.
  - Още не знам. По - скоро не.
  - Ще ми кажеш ли?
  - Не виждам през стъкло на прозорци.
  - В какъв смисъл?
  - Вместо стъклото в прозореца виждам черно.
  - Представи си. А през чаши виждаш ли?
  - Не знам. Дай да пробвам. Да, виждам през чаши. Но това е за припомняне. Няма полза от него.
  - Откога си така?
  - От тази нощ. Но не е болест.
  - Дали? Какво може да е?
  - Всъщност има още нещо.
  - Какво е то?
  - Не си спомням цвета на очите ти.
  - Това вече е лошо. Искаш ли да дойда?
  - Не. Искам да ми кажеш цвета на очите ти.
  - Може да погледнеш някоя снимка.
  - Нямам твои портретни. Всичките са отдалеч и очите ти са като тъмни петънца.
  - Кафеви. Очите ми са кафеви.
  - Кафяви, значи.
  - Не кафяви, а кафеви.
  - Да, не се притеснявай. Искаш ли да дойда?
  - Сигурно ли е, че очите ти са кафяви?
  - Естествено, че са кафеви. Ето, гледам се в огледалото.
  - Тогава ти вярвам. Можеше да си измислиш, че са зелени.
  - И защо ми е?
  - От суета.
  - По - важно е да си казваме истината.
  - Аз помня, че очите ти ме обливат с топлина.
  - Така е.
  - Че се насълзяват, когато се разделяме...
  - Да.
  - Че искрят палаво, когато мозъкът ти щрака.
  - И в други моменти също.
  - И помня щастието ти, когато лежим прегърнати и със затворени очи.
  - Идвам.
  - Не, недей. Добре съм. По - скоро искам да съм сама, да свикна, може би.
  - А, може би не трябва да свикваш.
  - Не е невъзможно.
  - Добре. Ще се видим довечера.
  - Ще се чуем преди това.
  - Ще се видим довечера. Всичко ще е наред...
  - И аз така мисля.

мойте са кафяви.отвори прозореца ,не гледай през него.

Прекрасно е!