Да случиш на фамилия е точно толкова важно, колкото да случиш на мъж.

Колкото и да изглежда демоде, колкото и да се смята за отмираща буржоазна привичка, за това дали една връзка ще е устойчива и как ще се развие във времето, все още огромно значение има семейството, от което произлизат онези, които са решили да се взимат.

Но още по-голямо значение има фамилния произход, когато дойде моментът тези двамата да решат да се разделят. Особено, когато имат вече и деца. Защото, знаете, и това се случва често.

В ранната си младост, много се дразнех, когато майка ми ме питаше дали съм се запознала с родителите, на момчето, с което излизам. Отговарях със стандартното тийнейджърско "уфф, откъде да знам", когато ме разпитваха какво работят и откъде им е рода.

Тези връзки отминаваха и заминаваха с типичните за младостта амплитуди на възторг и разочарование. И така, докато не дойде моментът да се влюбя в цяла една фамилия, независимо, че дори не бях чак пък толкова влюбена в момчето, което принадлежеше към този български род.

Помня, че много се учудих, когато след първата ни среща, още на другия ден, без въобще да сме стигали до интимност, той не ме изведе на кино, ресторант или бар, а ме запозна с майка си. И никога няма да забравя сигурността в него и в отношенията ни, която почувствах, когато майка му ни каза, че в събота ще ни чака на обяд.

Ти да видиш, на свестен мъж попаднах! А когато на въпросния обяд дойдоха още цял куп роднини и всичко това преля и във вечеря, а коремът ме болеше от смях заради историите, които си разказваха, вече бях убедена, че с този мъж като нищо ще си откарам и във вечността. Моите родители бяха включени в купона още на следващата седмица и така си поживяхме няколко години.

Как точно се разминахме с младежа, сега не е от значение. Пътищата се събират, пътищата се разделят по най-разнообразни уважителни причини. Важното е, че фамилиите ни още са си близки и за да не се обясняваме много, много пред хората откъде, защо и как се познаваме, казваме, че сме роднини.

Какво искам да кажа с цялата тази работа - че когато научиш дали в едно семейство има толерантност, когато чуеш всевъзможни истории за всякакви житейски съдби и видиш, че тези хора приемат живота с неговата пъстрота и обрати, и продължават да се радват, когато са заедно, да се смеят и да пеят, разбираш, че в тази връзка няма да ти бъде поставен хомот, няма да бъдеш съдена. Каквото и да направиш, с теб ще се гордеят, щом някога си била част от тяхната фамилия.

Любопитен е фактът, че всичките ми приятелки, които случиха на семейства с род и порода и след това се разведоха, до ден днешен носят името на мъжа си. Някои са женени втори път, но си носят първата брачна фамилия с гордост. Забележителното при всички тях е, че всякакви разделяния на имоти, отглеждане на деца и прочее обичайни конфликтни зони много често са и въпрос на устна уговорка и няма случай бойлер да е сцепен на две, дете да не е видяло издръжка, да не продължават да се ползват бивши общи вили на морето или в планината.

Да, приятната фамилна история, толерантността в семейството, взаимоотношенията между родителите не са никаква гаранция, че връзките на децата няма да бъдат разклатени от бурите на времето, нито пък че те ще чувстват добре заедно като любовници задълго, но далеч по-важното е, че дори да не случиш на мъж, винаги ще имаш едни роднини в повече, на които да разчиташ и които да обичаш.