Може ли човек с тежка фрактура на гръбначния стълб, с парализирани крака в продължение на години, с абсолютната увереност на лекарите, че не би проходил никога повече, да се изправи на крака? Да започне да вдига невероятни тежести. Да жонглира с тежки железни кълба. Може ли силата на човешката воля и упоритият труд да направят чудеса? Нека проследим забележителната история на Валентин Дикул.
Кой е Валентин Дикул?Валентин Дикул е роден на 3 април 1948 г. в Каунас (град в Централна Литва).
Той е руски цирков артист, тежкоатлет и ръководител на медицинско-рехабилитационен център по заболявания на опорно-двигателния апарат.
Ранни годиниДетството му е трудно – баща му е убит, а майка му умира още докато Валентин ходи на детска градина.
На 7-годишна възраст живее в детски домове, първо във Вилнюс, а след това и в Каунас.
На 9 годинки се увлича по цирковото изкуство. Помага при разпъването на шапитото, почистването на манежа и грижата за животните.
На 14 вече спортува активно – занимава се с гимнастика, борба, вдигане на тежести, еквилибристика и акробатика, жонглиране, различни фокуси. Дори се записва в цирков кръжок в родния си град.
ЗлополукатаВалентин е на 15 години, когато изпълнява първия си въздушен номер от тринадесет метра височина.
Циркът е пълен, пръска се по шевовете. Всички са вдигнали глави и гледат в захлас акробатичните умения.
За нещастие стоманената греда, която служи като основна опора на цялата конструкция се скъсва и Дикул се сгромолясва на земята. Получава много травми и счупвания, включително и на врата.
Прекарва седмица в интензивното отделение, а след това и в неврохирургията. Пораженията върху гръбначния стълб са сериозни – има много фрактури и лекарите са категорични, че той никога повече няма да може да ходи. Ще трябва да прекара живота си в инвалидна количка.
ИзправянетоВалентин не се примирява с идеята, че трябва да живее между две колела. Бори се срещу поставената диагноза и не иска приятелите му да изпитват съжаление, докато го гледат.
Знае, че е силен и че не бива да пропилява това богатство, затова решава, че трябва да се върне на манежа. В детството си изгражда силна воля, смелост и решителност, а след инцидента тези качества започват да му се отблагодаряват. И така младият атлет започва упорита борба.
В началото прави лицеви опори, премества предмети. Тренира по 5-6 часа. Всеки ден. Всяка седмица. В продължение на месеци. Години.
Лекарите го умоляват да престане да измъчва тялото си. Убедени са, че няма никакъв шанс да проходи. Краката му са парализирани, но Дикул не иска да слуша. Всеки ден взима своята доза лекарства от железа – гири и щанги, с които активизира мускулите на гърба си.
Преодолява болката и продължава с нечовешки усилия. Решава, че трябва да раздвижва и краката си. Все пак са там, свързани за тялото му. Използва въжета и електростимулации.
Валентин казва, че в тези периоди му се е струвало, че по челото му избива не пот, а кръв. Но в крайна сметка нямало какво да губи и експериментирал върху себе си с ежедневни тестове. Всичко, което се използвало в електрическата стимулация.
Дори стигнал и по-далеч чрез двойно увеличение на предписаните импулси. Бил отговорен за себе си и правел всичко на своя глава.
И невъзможното се случва.
След изтощителни дългогодишни тренировки Дикул се изправя на крака.
За това време (Валентин не признава думата "болен") казва, че е чувствал ръцете си сякаш залепени за желязото. Обикнал го до болка - в крайна сметка то го спасило.
Така артистът бил излекуван, изцелен. Буквално поставен на крака от желязото. Връщайки се на цирковата арена казва, че почувствал своето прераждане, докато прожекторите блестели в очите му.
Феноменална силаВече влюбил се в железата, Дикул решава да стане силов жонгльор. Но това не му е достатъчно и той започва да въвежда нови трикове, изискващи феноменална сила.
Щангата натежава все повече и повече, месец след месец. Артистът се стреми да променя натоварването, да разчупва рамките, да въвежда нови и по-сложни упражнения.
За тези цел тренировките са дълги и изтощителни – по 4 часа с общ обем от 76 тона.
Развива абсолютната си сила чрез повдигане на щанга от тилен лег, клякане с щанга на раменете, преден клек, мъртва тяга, дъмбели и много други. Често тренира много тежко, стресирайки мускулите до краен предел.
Дори изобретява собствени уреди, които са лесно преносими и разглобяеми – нещо изключително необходимо за един цирков артист.
Дотолкова развива силовите си постижения, че поставя няколко рекорда в Книгата на Гинес рекордите.
През 1999 година, при собствено тегло от 121 кг Валентин Дикул отбелязва невероятните 450 кг клек с щанга на раменете, 260 кг бутане на щанга от тилен лег и 460 кг мъртва тяга.
Разбира се, появяват се и много скептици, които го наричат шарлатанин. Обвиняват го, че дисковете не са с реално написаните килограми, въпреки че има клипове, на които се вижда самото им поставяне.
Нормално е да има такива мнения – все пак според някои източници Дикул е бил над 5 години в инвалидна количка (срещала съм публикации, че даже наброявали 10), с тежката диагноза "Компресионно счупване на гръбначния стълб в кръста и черепно-мозъчна травма. Безвъзвратна парализа на краката".
Лекарите са били категорични, че той няма да може да ползва краката си, а на над 50-годишна възраст той поставя невиждани рекорди.
Всеки сам да прецени дали да вярва или не.
Аз искам да подчертая факта колко е силна човешката воля и работата на подсъзнанието, от какво значение има упоритостта и вярата, че ще успееш и колко е важно да не спираш да се бориш.
Дикул ще остави името си в историята. Не само като човек с голяма сила и интересни умения в силовото жонглиране, а и като човек, който помага на много други, изпаднали в същото нещастие.
Методът на ДикулМетодът е базиран на личния му опит на човек, страдал от фрактура на гръбначния стълб в продължение на над 30 години.
Рехабилитационната апаратура, която самият той изобретява, позволява на гръбнака му да се излекува напълно от тежкото си състояние.
Валентин Дикул създава център, в който да помага на хора с наранявания в гръбначния стълб и мозък. Тези хора са лишени от всякакви движения, но в същото време клетките на гръбначния стълб имат способността да съхраняват частична или дори цялостна функция за предаване на сигнали.
Тоест, ако те бъдат непрекъснато стимулирани, може да се възстанови напълно здравословното състояние. Това обаче може да отнеме и години. В основата на метода на д-р Дикул е поддържането на мускулите и ставите в работещ режим чрез различни упражнения, били то и пасивни. Така нервната система се стимулира да се самоизлекува.
Важно е да се направи едно уточнение – повечето рехабилитационни центрове оборудват пациентите си с всевъзможни уреди, които да подобрят живота им – например електрически столове, с които да се придвижват вкъщи.
Методът на Дикул се фокусира върху възстановяване на собствените моторни функции на пациента. Тренира се на специални уреди по няколко часа на ден, понякога – до изтощение.
Но резултатите са добри – хората ходят, карат кола, ходят самостоятелно на работа. Страдащите от травма в гръбначния стълб подобряват цялостно качеството си на живот.
"В последните 10 години над 7 000 души, които не можеха да ходят, напуснаха клиниките ми на собствените си два крака", казва Валентин Дикул.
