Постинг
03.10.2013 10:20 -
Визирам Станишев с неговите ококорени очи на заек,който току-що е надникнал от някакъв шубрак
Автор: platttonnn
Категория: Лични дневници
Прочетен: 2323 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 04.10.2013 08:28
Прочетен: 2323 Коментари: 1 Гласове:
5
Последна промяна: 04.10.2013 08:28
Заприлича ми на фокусите със зайци, които маговете пъхат или изваждат от едни цилиндри, после ги хващат за ушите и до последния момент не си сигурен дали няма, пред очите ти, да се превърнат в някакво друго животинче...
Като наблюдател на тази бездарна политическа класа - а аз наблюдавам полуотстранен - виждам себе си като политическо земноводно, което вижда метри под водата. Тоест искам да кажа, че виждам през паралакса на моите пътувания напред и назад. И в някакъв смисъл да, това е уникална гледна точка.
Америка е страна, затисната от значителен брой законодателни тухли, под които трудно може да се диша. Има бюрокрация, има един все по-вкореняващ се стил на литигация, или да кажем всеки съди всекиго за всичко. Опит да се преразпределят блага чрез съдебни процеси – фалшиви, верни или неверни обвинения срещу хора, които са направили или не са направили нещо под егидата за защита на потребителя, на човека и прочие и прочие. Това са неща, които лягат като огромно бреме върху снагата на американската икономика и нейното функциониране.
В Америка има десет пъти повече адвокати на глава от населението, отколкото всякъде другаде, така че неограничените възможности са престанали да бъдат неограничени. Или може да са били временно неограничени за шайка от адвокати, които общо взето рекетират обществото, фирмите и т.н. Дори техните неограничени възможности (например да съдят някого за 10 милиарда долара, от които те взимат половината – има такива адвокатски кантори), дори и за тях изглежда нещата са вече по-трудни. Но това са някои страни на американския живот, свързани с посоката, в която обществото иска да се движи. И преди всичко въпросът е дали наистина ще има свобода на индивидуалната инициатива или ще е обрасло с регулиращи органи, с контролиращи органи, с бюрократи и с адвокати, които се занимават с паразитиране, без да произвеждат нищо ценно за обществото. Това е дилемата пред Америка. Тя се олицетворява от Обама, който е ляв социалист. Аз бих го нарекъл криптомарксист или скрит марксист, неподготвен за огромната задача да бъде лидер на света, губещ своята популярност, но повличайки със себе си своята зле формулирана политика, повличайки и цялата страна. Америка имаше нужда от друга визия, за да излезе от кризата, натресена на света пак от друг подклас паразитиращи хора, който обаче обитава Уолстрийт. С две думи, за да не се разпростирам - това са млади финансови тарикати, които успяха да създадат един балон на недвижимо имущество с ипотеки, които след това бяха парцелизирани като своего рода акции и продадени на целия свят. А на практика това беше, по български казано, все едно да продаваш щайга с домати - отгоре слагаш хубавите, а отдолу гнилите - на висока цена. Това срина, изтри десетки трилиони долари, стойността на много неща като недвижими имоти, пенсии и т.н. Естествено сполетя и България, която застинала в своята развеселена провинциалност, даже не разбираше за какво става дума. Визирам Станишев с неговите ококорени очи на заек, който току-що е надникал от някакъв шубрак. Заприлича ми на фокусите със зайци, които маговете пъхат или изваждат от едни цилиндри, после ги хващат за ушите и до последния момент не си сигурен дали няма, пред очите ти, да се превърнат в някакво друго животинче...
Като наблюдател на тази бездарна политическа класа - а аз наблюдавам полуотстранен - виждам себе си като политическо земноводно, което вижда метри под водата. Тоест искам да кажа, че виждам през паралакса на моите пътувания напред и назад. И в някакъв смисъл да, това е уникална гледна точка.
Имайки предвид начина ти на живот – един месец в България, един месец в Щатите, имаш ли време да участваш в живота тук и там, или по-скоро непрекъснатата смяна на фокуса те прави само наблюдател? Колко години станаха откакто живееш с този ритъм?
Пет-шест. Това е не само смяна на паралакса, на ъгъла на гледане (както при земноводните, които наблюдават изпод водата атмосферата или обратно), това е смяна на цялата ми нагласа, душевност, език и бих казал смяна на вселените, в които обитавам със скоростта, с която се движи един самолет - 900-1000 км в час. Това е също залог за променливост на гледната точка. Просто аз не успявам да обрасна с лишеите и мъха на ежедневното съществуване ден след ден, защото движението постоянно ги обръсква. Всмуквайки молекулите на мястото, където живее и зараствайки с невидими корени, човек постепенно губи другата перспектива. Едно от нещата на калейдоскопичния поглед, който имам е, че е свеж; другото е, че не е с достатъчна гравитация, защото не пребивавам достатъчно дълго, за да бъда задълбочен, застопорен наблюдател.
Ако вземем първопричината за завръщането ти в България - виното, чувстваш ли се винар като дойдеш тук?
Не съм истински винар, защото за да бъдеш такъв, трябва да живееш в своето лозе години наред и така да се каже да се сраснеш с тероара. В този смисъл аз съм повърхностен винар. Ентусиаст, който даже не е в състояние да преценява ясно и бързо грешките, които човек прави, когато се опитва да създаде нещо в България.
Кое не беше предвидил?
Манталитетът.
Това ли е най-голямата пречка?
Да. Манталитетът, който се отразява във всичко, не само в системата на функциониране на обществото, но и в това да работиш с хора, които знаят да работят. Да си държат на думата, да умеят да работят или искат да работят. Понякога ми изглежда, че съм попаднал сред шайка крадливи цигани, които крещят и тичат насам-натам безразборно.
Така ли изглежда картината след тези пет-шест години?
Тя изглежда така доста отдавна. Ако се върнем към манталитета, това което тревожи е, че кризата някакси озъбва манталитета. В по-благополучни времена това не си личи чак толкова много. По принцип моето отношение към България и към виното беше доста оптимистично. С влизането на България в Европейския съюз моят оптимизъм нарастна, получи криле, но било поради кризата, която направи и Америка доста песимистична, даже отчаяна, оптимизмът ми рухна.
Живеем във време на униние, кризата е повсеместна...
Да. Това се отразява и на България. Същевременно във време на криза, на депресия, на повърхността излизат дълбоко закотвени недостатъци на националния манталитет и характер. Фактически това, което се надявах, че ще избледнее с отминаването на постсоц епохата, се оказа, че се наслоява все повече като лоша сгур върху обществото и всичко по-читаво, младо и талантливо се отлива, оттича към цивилизования свят, оставяйки тук океан от хора, жертви на лоша стоматология, лоша хигиена, жертви на пърцуца и особена неврологично-ортопедична деградация. Хора, които не разбират живота си, смисъла и нямат, бих казал санитарния минимум, за да изградят едно общество. Това не е добре. Песимистично е. Има и причини за това. Има и опити това да се спре.
Като свидетел на текущите събития виждам например шумните съдебни процеси. Само като видя тези съдийки (с извинение, аз не съм антифеминист), с техните нелепи тоги като фалшив декор, под които се виждат подпетените им чехли и всичко овенчано с четириъгълните им шапки, аз просто полудявам. Както полудявам от техните заключения и от съдебните им разглеждания. Виждам лекарите, моите колеги, които напускат със скорост от 8-10 души на ден страната. Една от причините за това е усещането за беззаконност и беззащитност на обикновения човек. Това надхвърля Кафка, защото все пак при Кафка има тържествена безнадежност, има ред в бюрократичността, както е в процеса на метаморфозата, докато тук има беззаконие, гарнирано с кючекчийска развеселеност. Невероятно!
След всичко, което описваш, ми става неловко да те питам за неща, свързани с вино и с хранене...
Тези неща са от втори-трети ред – вино, храна, красота. Има опит хората да търсят красивото, елитното, доброто. Има хубави ресторанти в България, има вече все по-хубави вина. Аз не казвам, че всичко е толкова безнадеждно. Но те са някакси попарени, "посланени" от тези локви в тези дупки, в тази зле осветена мъгла, сред тези трактори и хора, които се разхождат (или хора подобни на трактори), с неясни намерения, с криминална обвързаност помежду си. Трудно е да се преструваш, че има светлина, красота и лукс.
В България обаче имаме нещо доста симпатично, което се нарича "на маса". Масата е не само място за хранене, но и за разговор. Българинът обича масата, обича разговора и масата като трибуна за обмен на идеи, на мисли. Това е една симпатична средиземноморска традиция. У нас хората наистина прекарват време на масата – било у дома, било другаде. Това е хубаво, много симпатично, добро.
В Америка отиваш на ресторант със семейството си, да речем в добър ресторант и след около половин час, най-много четиридесет минути, започваш да се чувстваш припрян от келнерите, които трябва върху сравнително малките масички да настанят нови хора. Масата не е място за истински разговор, а за нахранване и начин за избягване на необходимостта да се готви вкъщи. Друг начин на мислене, друг начин на живот. Филмите, които се гледат тук рядко отразяват действителността на огромната част от американското население.
За мен животът в България все още се състои от енклави - малки полянки, ако мога така да се изразя, от хора с подобен вкус и манталитет, които се опитват да живеят, както се живее в нормалните общества. Но те са заобиколени от доста големи и зле обработени ниви, обрасли с троскот, магарешки трън и плевели.
Това би било симпатично, ако води до някакъв неподправен натурализъм...?
В България би било интересно, но не знам дали все още e възможно. Народът е почти унищожен демографски, трудно ще е възраждането на примитивното, простото, истинското, качественото и натуралното. Сега има опит да се приемат добри закони, даващи право на малки производители да изнасят на пазарите своите неща. Това разнообразие от естествени продукти, което би трябвало да следва (стига да има кой да ги произвежда), би дало основата на нов вид ренесанс и това е моята, макар и не много ярка надежда. Би могло България да започне да произвежда чудесна храна, много добри вина - за последното вече има чудесни заявки, и полека-лека от тези малки енклави или огнища на хора с отношение към добрата храна и вино да се получи някакъв импулс и към другите. Това може да бъде оценено и от европейците. Аз така го виждам. Виждам енергичен и приятен земеделски министър, национален лекар, разумен мъж, виждам и други интересни министри, виждам някакъв ход, нещо да се направи.
Но виждам и едно лавиране на по-висшите нива между някакви хора от тайни служби, някакви надцаквания, някаква корумпирана преса, корумпирани депутати - враждебни сили, които дърпаха страната 20 години надолу и не й позволяваха да диша. Може би е време разделно.
Кой с какво и с кого се разделя?
Решително е време за разделяне с тези посткомунистически отпадъчни сгурии. Моят въпрос и моето колебание е: остана ли демографска сила за този народ да излезе от тресавището?
От друга страна има вълна от хора, макар и малка, които подгонени от криза или от умиление, се завръщат. Ще се увеличава ли броят им според теб?
Аз съм свидетел на тези хора, които са в позицията на разкраченост между тук и там. Знам, че мнозина биха се върнали при индикацията, че в България има и се спазват истински закон за защитата на човека и на неговата собственост. България пак би имала някаква привлекателност, дори за онези, които са се заселили в по-проспериращи страни. Но знам, че човек не може да пребивава в състояние на разкраченост много дълго време, защото неговите деца порастват, проговарят чужд език и след дванадесет-тринайсет годишна възраст те самите стават пречка за този преход в обратна посока. Човек върви след децата си. Тези са демографските причини за обезкървяването на нацията.
Значи според теб безвъзвратно са отминали времената на възрожденския дух, когато българите изпращаха децата си в чужбина, за да се върнат след това и да приложат знанията си в Родината?
Тогава България е имала златен лев, имала е най-солидното земеделско стопанство, макар да не е имало много други неща, имало е солидна база със здрави хора, които са раждали деца, които са имали своите песни, своята черква, своите празници. Това нещо беше изметено от войни, от възстания, от московски наемници, които в името на някаква утопия погубиха поколения наред. Националният тип в момента е човек, чийто идеал е да бъде пенсионер и то ако е възможно по болест, тоест колкото може по-рано, за да трака с кастанетите на лошите си зъби в някакво кафе и да псува всичко.
Ако беше художник, картината ти много щеше да прилича на Бош...
В по-добрите си дни може би на Питър Брьогел. Но да, Бош.
От друга страна има някаква невероятна жизненост в нашия народ. Но и в това започвам да се колебая, защото виждам тази жизненост само в черните очи на циганетата, които полуголи тичат на рояци от по сто-двеста по главните улици на някои села, превръщайки ги в свой апартамент.
Ще ми кажеш ли какво стана с вашия съвместен проект с Ивайло Геновски за виното Санта Сара/Кановвинярд?
Направихме малка партида от едно хубаво според нас вино, което ще бъде маркетирано от избата на Ивайло. Виното представлява енологичен интерес, но беше малко количество. При Геновски имаше значителна намеса на дъб, бих казал в неговия стил на виноправене. Предназначено е за малък кръг ценители и приятели. По-скоро то е референтна точка, от която да вървим. Реколта 2009 отново е съвместен проект, но с Магура. Става дума за пино ноар, което ще излезе с марката Кановвинярд.
Кога ще видим това пино?
То е готово за бутилиране. Ще има период на отлежаване в бутилка преди да бъде показано. Но тази зима ще го видите, ще излязат първите 6 000 бутилки. Имаме и каберне совиньон, но то ще отлежава малко повече. Ще бъде купаж от различни съдове каберне совиньон.
Рубин е сортът, който ми е много интересен напоследък и смятам, че купажите с него печелят много. За мен това е българския пинотаж. Мисля, че ако този сорт е отглеждан, както гледат пинотаж в Южна Африка и бъде обгрижван на местата, където се развива най-добре - в топлите райони, може да направи чудеса. Разбира се, трябва да се маркетира добре. Много интереснa би била една сравнителна дегустация между добре направени пинотаж и рубин. И двата сорта са извънредно сполучливи хибридни сортове. Имат двадесет години разлика – пинотажът е селектиран 1927 година, а рубинът 1947. Сирата също сe чувства много добре в Южна България, както и карменер. Мисля, че те имат какво да покажат на местна почва.
Въпреки винените институти и то с много солидни учени, след 9 септември доминирането от Съветския съюз довежда до изолирано ампелографско занимание с откъсване от най-важните корени - европейските, а и въобще световните. И то за дълго време, придружено с липса на информация. Нужно е ново разпределение на винената карта на България с едно по-внимателно вглеждане в районите и техния потенциал.
Много неща се правят вече – засаждат се и се експериментира с нови за нас сортове. Отмина времето на високодобивните текезесарски сортове, слава Богу. Много малко се е работило по селектирането на гъмзата, мавруда, широката мелнишка лоза или ако се е работило, резултатите не са налице. България се нуждае от ново регионализиране на сортовете, които биха могли добре да растат тук, а те са много. Нашата страна е девствена за развитие на много неща. Аз самият не се отказвам да експериментирам. Сега мисля да заменя част от каберне совиньона в моето лозе (според мен е много) и да засадя ризлинг. Емпирично стигнах до заключението, че България е чудесна за пино ноар. Дойде време да опитам с ризлинг. Консултирах се вече със специалисти и те смятат, че ризлингът ще се чувства много добре в района. Аз търся елегантната киселинност във вината, а северния регион може да даде много в това отношение. Дори и червени вина, които може да се пият изстудени през лятото дори и с риба, и които винаги ти оставят един приятен апетит за още вино.
Всъщност в България има чудесни неща, живее се чудесно, пие се чудесно вино, има страхотни разговори, има прекрасни планини, в които може да се качиш с приятели; има гъби, които могат да се наберат, има книги да се прочетат, има всичко, което е нужно за човешкия живот. Далече е от най-високите постижения на света, но пък си е наше. Да, трябва да се стремим по-нависоко, но от друга страна, това, което излежда примитивно, може да бъде много ценено след време. д-р Любомир Канов - 2011г
Като наблюдател на тази бездарна политическа класа - а аз наблюдавам полуотстранен - виждам себе си като политическо земноводно, което вижда метри под водата. Тоест искам да кажа, че виждам през паралакса на моите пътувания напред и назад. И в някакъв смисъл да, това е уникална гледна точка.
Америка е страна, затисната от значителен брой законодателни тухли, под които трудно може да се диша. Има бюрокрация, има един все по-вкореняващ се стил на литигация, или да кажем всеки съди всекиго за всичко. Опит да се преразпределят блага чрез съдебни процеси – фалшиви, верни или неверни обвинения срещу хора, които са направили или не са направили нещо под егидата за защита на потребителя, на човека и прочие и прочие. Това са неща, които лягат като огромно бреме върху снагата на американската икономика и нейното функциониране.
В Америка има десет пъти повече адвокати на глава от населението, отколкото всякъде другаде, така че неограничените възможности са престанали да бъдат неограничени. Или може да са били временно неограничени за шайка от адвокати, които общо взето рекетират обществото, фирмите и т.н. Дори техните неограничени възможности (например да съдят някого за 10 милиарда долара, от които те взимат половината – има такива адвокатски кантори), дори и за тях изглежда нещата са вече по-трудни. Но това са някои страни на американския живот, свързани с посоката, в която обществото иска да се движи. И преди всичко въпросът е дали наистина ще има свобода на индивидуалната инициатива или ще е обрасло с регулиращи органи, с контролиращи органи, с бюрократи и с адвокати, които се занимават с паразитиране, без да произвеждат нищо ценно за обществото. Това е дилемата пред Америка. Тя се олицетворява от Обама, който е ляв социалист. Аз бих го нарекъл криптомарксист или скрит марксист, неподготвен за огромната задача да бъде лидер на света, губещ своята популярност, но повличайки със себе си своята зле формулирана политика, повличайки и цялата страна. Америка имаше нужда от друга визия, за да излезе от кризата, натресена на света пак от друг подклас паразитиращи хора, който обаче обитава Уолстрийт. С две думи, за да не се разпростирам - това са млади финансови тарикати, които успяха да създадат един балон на недвижимо имущество с ипотеки, които след това бяха парцелизирани като своего рода акции и продадени на целия свят. А на практика това беше, по български казано, все едно да продаваш щайга с домати - отгоре слагаш хубавите, а отдолу гнилите - на висока цена. Това срина, изтри десетки трилиони долари, стойността на много неща като недвижими имоти, пенсии и т.н. Естествено сполетя и България, която застинала в своята развеселена провинциалност, даже не разбираше за какво става дума. Визирам Станишев с неговите ококорени очи на заек, който току-що е надникал от някакъв шубрак. Заприлича ми на фокусите със зайци, които маговете пъхат или изваждат от едни цилиндри, после ги хващат за ушите и до последния момент не си сигурен дали няма, пред очите ти, да се превърнат в някакво друго животинче...
Като наблюдател на тази бездарна политическа класа - а аз наблюдавам полуотстранен - виждам себе си като политическо земноводно, което вижда метри под водата. Тоест искам да кажа, че виждам през паралакса на моите пътувания напред и назад. И в някакъв смисъл да, това е уникална гледна точка.
Имайки предвид начина ти на живот – един месец в България, един месец в Щатите, имаш ли време да участваш в живота тук и там, или по-скоро непрекъснатата смяна на фокуса те прави само наблюдател? Колко години станаха откакто живееш с този ритъм?
Пет-шест. Това е не само смяна на паралакса, на ъгъла на гледане (както при земноводните, които наблюдават изпод водата атмосферата или обратно), това е смяна на цялата ми нагласа, душевност, език и бих казал смяна на вселените, в които обитавам със скоростта, с която се движи един самолет - 900-1000 км в час. Това е също залог за променливост на гледната точка. Просто аз не успявам да обрасна с лишеите и мъха на ежедневното съществуване ден след ден, защото движението постоянно ги обръсква. Всмуквайки молекулите на мястото, където живее и зараствайки с невидими корени, човек постепенно губи другата перспектива. Едно от нещата на калейдоскопичния поглед, който имам е, че е свеж; другото е, че не е с достатъчна гравитация, защото не пребивавам достатъчно дълго, за да бъда задълбочен, застопорен наблюдател.
Ако вземем първопричината за завръщането ти в България - виното, чувстваш ли се винар като дойдеш тук?
Не съм истински винар, защото за да бъдеш такъв, трябва да живееш в своето лозе години наред и така да се каже да се сраснеш с тероара. В този смисъл аз съм повърхностен винар. Ентусиаст, който даже не е в състояние да преценява ясно и бързо грешките, които човек прави, когато се опитва да създаде нещо в България.
Кое не беше предвидил?
Манталитетът.
Това ли е най-голямата пречка?
Да. Манталитетът, който се отразява във всичко, не само в системата на функциониране на обществото, но и в това да работиш с хора, които знаят да работят. Да си държат на думата, да умеят да работят или искат да работят. Понякога ми изглежда, че съм попаднал сред шайка крадливи цигани, които крещят и тичат насам-натам безразборно.
Така ли изглежда картината след тези пет-шест години?
Тя изглежда така доста отдавна. Ако се върнем към манталитета, това което тревожи е, че кризата някакси озъбва манталитета. В по-благополучни времена това не си личи чак толкова много. По принцип моето отношение към България и към виното беше доста оптимистично. С влизането на България в Европейския съюз моят оптимизъм нарастна, получи криле, но било поради кризата, която направи и Америка доста песимистична, даже отчаяна, оптимизмът ми рухна.
Живеем във време на униние, кризата е повсеместна...
Да. Това се отразява и на България. Същевременно във време на криза, на депресия, на повърхността излизат дълбоко закотвени недостатъци на националния манталитет и характер. Фактически това, което се надявах, че ще избледнее с отминаването на постсоц епохата, се оказа, че се наслоява все повече като лоша сгур върху обществото и всичко по-читаво, младо и талантливо се отлива, оттича към цивилизования свят, оставяйки тук океан от хора, жертви на лоша стоматология, лоша хигиена, жертви на пърцуца и особена неврологично-ортопедична деградация. Хора, които не разбират живота си, смисъла и нямат, бих казал санитарния минимум, за да изградят едно общество. Това не е добре. Песимистично е. Има и причини за това. Има и опити това да се спре.
Като свидетел на текущите събития виждам например шумните съдебни процеси. Само като видя тези съдийки (с извинение, аз не съм антифеминист), с техните нелепи тоги като фалшив декор, под които се виждат подпетените им чехли и всичко овенчано с четириъгълните им шапки, аз просто полудявам. Както полудявам от техните заключения и от съдебните им разглеждания. Виждам лекарите, моите колеги, които напускат със скорост от 8-10 души на ден страната. Една от причините за това е усещането за беззаконност и беззащитност на обикновения човек. Това надхвърля Кафка, защото все пак при Кафка има тържествена безнадежност, има ред в бюрократичността, както е в процеса на метаморфозата, докато тук има беззаконие, гарнирано с кючекчийска развеселеност. Невероятно!
След всичко, което описваш, ми става неловко да те питам за неща, свързани с вино и с хранене...
Тези неща са от втори-трети ред – вино, храна, красота. Има опит хората да търсят красивото, елитното, доброто. Има хубави ресторанти в България, има вече все по-хубави вина. Аз не казвам, че всичко е толкова безнадеждно. Но те са някакси попарени, "посланени" от тези локви в тези дупки, в тази зле осветена мъгла, сред тези трактори и хора, които се разхождат (или хора подобни на трактори), с неясни намерения, с криминална обвързаност помежду си. Трудно е да се преструваш, че има светлина, красота и лукс.
В България обаче имаме нещо доста симпатично, което се нарича "на маса". Масата е не само място за хранене, но и за разговор. Българинът обича масата, обича разговора и масата като трибуна за обмен на идеи, на мисли. Това е една симпатична средиземноморска традиция. У нас хората наистина прекарват време на масата – било у дома, било другаде. Това е хубаво, много симпатично, добро.
В Америка отиваш на ресторант със семейството си, да речем в добър ресторант и след около половин час, най-много четиридесет минути, започваш да се чувстваш припрян от келнерите, които трябва върху сравнително малките масички да настанят нови хора. Масата не е място за истински разговор, а за нахранване и начин за избягване на необходимостта да се готви вкъщи. Друг начин на мислене, друг начин на живот. Филмите, които се гледат тук рядко отразяват действителността на огромната част от американското население.
За мен животът в България все още се състои от енклави - малки полянки, ако мога така да се изразя, от хора с подобен вкус и манталитет, които се опитват да живеят, както се живее в нормалните общества. Но те са заобиколени от доста големи и зле обработени ниви, обрасли с троскот, магарешки трън и плевели.
Това би било симпатично, ако води до някакъв неподправен натурализъм...?
В България би било интересно, но не знам дали все още e възможно. Народът е почти унищожен демографски, трудно ще е възраждането на примитивното, простото, истинското, качественото и натуралното. Сега има опит да се приемат добри закони, даващи право на малки производители да изнасят на пазарите своите неща. Това разнообразие от естествени продукти, което би трябвало да следва (стига да има кой да ги произвежда), би дало основата на нов вид ренесанс и това е моята, макар и не много ярка надежда. Би могло България да започне да произвежда чудесна храна, много добри вина - за последното вече има чудесни заявки, и полека-лека от тези малки енклави или огнища на хора с отношение към добрата храна и вино да се получи някакъв импулс и към другите. Това може да бъде оценено и от европейците. Аз така го виждам. Виждам енергичен и приятен земеделски министър, национален лекар, разумен мъж, виждам и други интересни министри, виждам някакъв ход, нещо да се направи.
Но виждам и едно лавиране на по-висшите нива между някакви хора от тайни служби, някакви надцаквания, някаква корумпирана преса, корумпирани депутати - враждебни сили, които дърпаха страната 20 години надолу и не й позволяваха да диша. Може би е време разделно.
Кой с какво и с кого се разделя?
Решително е време за разделяне с тези посткомунистически отпадъчни сгурии. Моят въпрос и моето колебание е: остана ли демографска сила за този народ да излезе от тресавището?
От друга страна има вълна от хора, макар и малка, които подгонени от криза или от умиление, се завръщат. Ще се увеличава ли броят им според теб?
Аз съм свидетел на тези хора, които са в позицията на разкраченост между тук и там. Знам, че мнозина биха се върнали при индикацията, че в България има и се спазват истински закон за защитата на човека и на неговата собственост. България пак би имала някаква привлекателност, дори за онези, които са се заселили в по-проспериращи страни. Но знам, че човек не може да пребивава в състояние на разкраченост много дълго време, защото неговите деца порастват, проговарят чужд език и след дванадесет-тринайсет годишна възраст те самите стават пречка за този преход в обратна посока. Човек върви след децата си. Тези са демографските причини за обезкървяването на нацията.
Значи според теб безвъзвратно са отминали времената на възрожденския дух, когато българите изпращаха децата си в чужбина, за да се върнат след това и да приложат знанията си в Родината?
Тогава България е имала златен лев, имала е най-солидното земеделско стопанство, макар да не е имало много други неща, имало е солидна база със здрави хора, които са раждали деца, които са имали своите песни, своята черква, своите празници. Това нещо беше изметено от войни, от възстания, от московски наемници, които в името на някаква утопия погубиха поколения наред. Националният тип в момента е човек, чийто идеал е да бъде пенсионер и то ако е възможно по болест, тоест колкото може по-рано, за да трака с кастанетите на лошите си зъби в някакво кафе и да псува всичко.
Ако беше художник, картината ти много щеше да прилича на Бош...
В по-добрите си дни може би на Питър Брьогел. Но да, Бош.
От друга страна има някаква невероятна жизненост в нашия народ. Но и в това започвам да се колебая, защото виждам тази жизненост само в черните очи на циганетата, които полуголи тичат на рояци от по сто-двеста по главните улици на някои села, превръщайки ги в свой апартамент.
Ще ми кажеш ли какво стана с вашия съвместен проект с Ивайло Геновски за виното Санта Сара/Кановвинярд?
Направихме малка партида от едно хубаво според нас вино, което ще бъде маркетирано от избата на Ивайло. Виното представлява енологичен интерес, но беше малко количество. При Геновски имаше значителна намеса на дъб, бих казал в неговия стил на виноправене. Предназначено е за малък кръг ценители и приятели. По-скоро то е референтна точка, от която да вървим. Реколта 2009 отново е съвместен проект, но с Магура. Става дума за пино ноар, което ще излезе с марката Кановвинярд.
Кога ще видим това пино?
То е готово за бутилиране. Ще има период на отлежаване в бутилка преди да бъде показано. Но тази зима ще го видите, ще излязат първите 6 000 бутилки. Имаме и каберне совиньон, но то ще отлежава малко повече. Ще бъде купаж от различни съдове каберне совиньон.
Рубин е сортът, който ми е много интересен напоследък и смятам, че купажите с него печелят много. За мен това е българския пинотаж. Мисля, че ако този сорт е отглеждан, както гледат пинотаж в Южна Африка и бъде обгрижван на местата, където се развива най-добре - в топлите райони, може да направи чудеса. Разбира се, трябва да се маркетира добре. Много интереснa би била една сравнителна дегустация между добре направени пинотаж и рубин. И двата сорта са извънредно сполучливи хибридни сортове. Имат двадесет години разлика – пинотажът е селектиран 1927 година, а рубинът 1947. Сирата също сe чувства много добре в Южна България, както и карменер. Мисля, че те имат какво да покажат на местна почва.
Въпреки винените институти и то с много солидни учени, след 9 септември доминирането от Съветския съюз довежда до изолирано ампелографско занимание с откъсване от най-важните корени - европейските, а и въобще световните. И то за дълго време, придружено с липса на информация. Нужно е ново разпределение на винената карта на България с едно по-внимателно вглеждане в районите и техния потенциал.
Много неща се правят вече – засаждат се и се експериментира с нови за нас сортове. Отмина времето на високодобивните текезесарски сортове, слава Богу. Много малко се е работило по селектирането на гъмзата, мавруда, широката мелнишка лоза или ако се е работило, резултатите не са налице. България се нуждае от ново регионализиране на сортовете, които биха могли добре да растат тук, а те са много. Нашата страна е девствена за развитие на много неща. Аз самият не се отказвам да експериментирам. Сега мисля да заменя част от каберне совиньона в моето лозе (според мен е много) и да засадя ризлинг. Емпирично стигнах до заключението, че България е чудесна за пино ноар. Дойде време да опитам с ризлинг. Консултирах се вече със специалисти и те смятат, че ризлингът ще се чувства много добре в района. Аз търся елегантната киселинност във вината, а северния регион може да даде много в това отношение. Дори и червени вина, които може да се пият изстудени през лятото дори и с риба, и които винаги ти оставят един приятен апетит за още вино.
Всъщност в България има чудесни неща, живее се чудесно, пие се чудесно вино, има страхотни разговори, има прекрасни планини, в които може да се качиш с приятели; има гъби, които могат да се наберат, има книги да се прочетат, има всичко, което е нужно за човешкия живот. Далече е от най-високите постижения на света, но пък си е наше. Да, трябва да се стремим по-нависоко, но от друга страна, това, което излежда примитивно, може да бъде много ценено след време. д-р Любомир Канов - 2011г
Тагове:
Парите ни очакват в нета,активните ги тр...
Историческо американско отстъпление
В капан ли сте или сте свободни
Историческо американско отстъпление
В капан ли сте или сте свободни
Следващ постинг
Предишен постинг
Търсене
За този блог
Гласове: 8435
Блогрол
