ЖУРНАЛИСТИТЕ- ХРИСТО,ОГНЯН,АСЕН,МАРИЯ,РОСЕН- ГОРДОСТ ЗА БЪЛГАРИЯ! ▲ Eва Жоли
Издателство Фама пуска документално разследване на Ева Жоли, бивша съдийка и експерт по корупцията с герои Огнян Стефанов, Мария Николаева, Асен Йорданов...

Авторката Ева Жоли е бивша съдийка, експерт по въпросите на корупцията; понастоящем член на Европейския парламент. Издала е няколко документални книги, всяка, от които е бестселър не само в родната й Франция, но и извън нейните предели. Удостоена с награда от „Прозрачност без граници”.
Книгата на Ева Жоли се нарича „Обикновени герои”, това е документално разследване за журналисти, служители на полицията, висши чиновници, банкери, обикновени граждани. Обединява ги едно: че волно или неволно са надникнали в скрития свят на корупцията и финансовите манипулации, проявили са куража да издигнат глас и са пострадали заради това. Една от главите е посветена на България и на наши разследващи журналисти (Огнян Стефанов, Мария Николаева, Асен Йорданов...).



Мъжете и жените в тази книга са обикновени хора, замесени в необикновени истории. Те са просто хора, които „искат спокоен живот” – по думите на един жестоко пребит български журналист, позволил си да изкаже публично някои неудобни истини. Човек не избира сам опасността, но понякога животът се завърта така, че се ангажираме с цялата си личност – когато неприемливото стане непоносимо. Нужни са смелост и упорство. Нужно е най-вече доверие в човешката природа, непоклатима вяра в идеята, че едно общество може да върви напред, ако правилата са еднакви за всички.
До вчера знаменити люде хвалеха силата на егоизма, на „особените пороци”, в които философите на ХVІІІ век като Адам Смит или Бернар дьо Мандевил вече провиждаха силата на капитализма. Героите в тази книга отхвърлят подобна логика. Те, всеки посвоему, са носители на надежда. Всяка тяхна победа, била тя малка или голяма, е наша обща победа. Те притежават ключ към разбирането на вилнеещата в момента криза. Заедно с тях ще намерим част от отговорите, които трябва да дадем, когато дойде времето да изградим един по-уравновесен и справедлив свят върху развалините, оставени от финансовия произвол и неговото наследство от дългове за стотици милиарди.

„Много държави си имат мафия. Но в България мафията си има държава” – това заглавие се появи на първа страница на „Интернешънъл Хералд Трибюн” на 17 октомври 2008 г. С риск за живота си неколцина български журналисти се опитват да разобличат криминализирането на държавата.

Когато последва двамата мъже в коридора, Мария Николаева не подозира нищо. Онази сутрин непознатите се представят в кабинета й. Двама усмихнати, непринудени мъже. Искали само да разговарят с нея, „но насаме”, настояват те. Защо да се тревожи? Мария е журналист, а разни хора непрекъснато искат да говорят с представители на пресата. Затова младата жена им предлага да излязат в коридора, за да поговорят настрана от колегите й. Ала там тонът на разговора изведнъж става друг. „Нали знаеш какво се случва на девойките като теб? Искаш ли и теб да те залеят с киселина?”, прошепва единият мъж, като грубо я хваща за ръката. Мария се развиква и двамата нападатели начаса избягват. „Все пак успяхме да запишем номера на колата им. Съобщихме на полицията, но предварителното следствие не стигна доникъде. Това изобщо не е изненада. В България все така става”, добавя Мария и свива рамене. Тя е красива и чувствена жена, червенокоса, на трийсет и пет години. Погледът й искри, а луничките й придават вид на малко момиченце. Усмихва се често, докато пие кафето си в паузата между две цигари в голата стая, която служи за кабинет на главния редактор.
Мария вече работи в „Експрес” – софийски всекидневник таблоид. След отправените й заплахи седмичникът, в който работела тогава, сметнал за необходимо набързо да я уволни. Въпреки че именно заради работата си Мария била заплашена. Заради разследването, което тъкмо била публикувала на страниците на вестника. Младата жена разкрива скандална афера с незаконни строежи в природен парк – на теория защитена зона. В статията си тя обвинява местни влиятелни хора, до един членове на партиите от управляващата страната коалиция.
Точно там е проблемът – тези написани черно на бяло имена, които без заобикалки разкриват как политици участват в злоупотреби. Единият от заплашилите я мъже й казва съвсем недвусмислено: „Има близки до някои партии хора, за които не може да се говори. Би трябвало да го знаеш...”. А после споменава за киселина – също пределно ясен намек. Вече има случай на полята с киселина и обезобразена журналистка. Защото била прекалено любопитна и пречела на нечии високопоставени интереси.
В продължение на повече от месец след инцидента Мария живее в страх. „Обземаше ме неясен ужас, когато трябваше вечер да се прибирам сама. Не исках децата ми да играят на улицата”, спомня си младата жена.
Всичко това се случва през 2007 г., а оттогава тя си намира друг работодател. Видимо без много средства. Редакцията на „Експрес” сякаш се намира в Третия свят. Състои се от поредица оскъдно обзаведени стаи, в които журналистите са сложили преносимите си компютри на олющени дървени маси, напомнящи училищни чинове. Мрачните унили коридори са задръстени от купища завързани с връв вестници. Но Мария е доволна. Тук поне тя може отново да разследва, да разказва други истории за присвояване на средства, за престъпно съучастничество между политици и трафиканти, „да се опитвам да си върша работата”, казва тя.
На практика в България вече само журналистите вършат тази „работа” – да разкриват стремително растящата корупция, която дърпа надолу икономиката и изяжда ресурсите на най-бедната страна в Европейския съюз. Дори помощта на Брюксел се изсмуква от фирми, служещи за параван на мафиотски босове. Често недосегаеми поради твърде близките си отношения с властта. Правосъдието мълчи, а полицията понякога е техен съучастник. Малцина дръзват да назоват публично хората, отговорни за този грабеж. Само няколко НПО и шепа смели журналисти показват какво се крие зад огледалото на измамната привидност.
По време на събитията около падането на Берлинската стена Мария е още тийнейджърка. Като всички българи и тя помни надеждите, породени от вятъра на промените, и новото усещане за свобода. Ала двайсет години по-късно, макар страната да е член на Европейския съюз, никой в България не се лъже. Нито парите, нито властта са сменили наистина притежателя си. Но пък с отварянето на границите и присъединяването към Европейския съюз възникват нови източници на печалби, нови договори свързват политическата власт и всеизвестните трафиканти.

В голия кабинет в редакцията на „Експрес” до Мария седи фоторепортерът Емил. Малка обица на ухото, маратонки и жилетка с многобройни джобове – петдесет и пет годишният Емил има вид на човек, който не се дава лесно. Отразявал е много конфликти – Румъния, Афганистан, Косово... „Но за пръв път ме събориха на земята и ме биха именно в собствената ми страна”, възкликва той. Това се случва пред съда през февруари 2008 г. Емил иска да заснеме един „биг бос” на мафията, българска знаменитост, дошъл да свидетелства в рамките на съдебен процес. Ала на присъстващите полицаи никак не се нрави желанието му да обезсмърти необичайната в крайна сметка сцена – кварталът е отцепен като при посещение на държавен глава, а силите на реда действат рамо до рамо с частната охрана на мафиота. Има снимки, които красноречиво показват същинската природа на властта. Полицаите се нахвърлят върху Емил, сякаш да заличат собствените си компрометиращи действия, да заличат тези опасни връзки между хората, призвани да защитават гражданите, и ония, които ги ограбват.
Мария познава добре подземния свят на тези новопоявили се гангстери. Вече е писала статии за „Таки” с истинско име Христофорос Аманатидис, трийсет и пет годишен – човека, за когото се твърди, че владее кокаиновия пазар в София. Често го виждат из града как демонстрира самочувствие по барове и нощни заведения, следван от кохортата си бодигардове. Но малцина се осмеляват да кажат какъв всъщност е Таки – наркотрафикант, превърнал столицата в запазена територия без ни най-малка реакция от страна на полицията. Преди няколко години Мария дори е задържана незаконно от друг наркобарон с прякор Клюна. В България съществува обичай големите мафиоти да се кръщават с екзотични прякори като Черепа, Доктора, Пашата... Да се свърже действително име с общоизвестен прякор, е винаги опасно занимание. Ако разкриете незаконните дейности на тези нови кръстници, в повечето случаи ще си навлечете неприятности. Например Антон Милтенов, иначе казано Клюна, хич не харесал факта, че Мария му посветила цяла статия. Под претекст за право на отговор иска да се срещнат, а щом тя идва, веднага я затваря в една стая и цяла нощ я заплашва със смърт. Ала малко по-късно през 2005 г. не тя, а Клюна бива убит. Докато една вечер си седи на откритата тераса на популярната кафе-сладкарница „Джимис” на улица „Ангел Кънчев”. До тротоара се приближава кола, от нея изскачат мъже и стрелят по Клюна и злощастните му събеседници. Поредното разчистване на сметки. Нима не се говори, че Клюна е наследник на Константин Димитров – друг наркобарон, и той застрелян от упор, в самия център на Амстердам на 6 декември 2003 г.?
След падането на Берлинската стена убийствата посред бял ден в столицата са най-вече разчистване на сметки между конкуриращи се мафиотски босове и близките до тях политици. През 90-те години в София дори се води истинска гангстерска война. Но вече не само гангстери падат жертви на куршумите на убийците, които могат да вършат престъпленията си посред бял ден в сърцето на града.

Мария добре познавала Георги Стоев. Били приятели до самата му смърт – смъртта на човек, осмелил се да наруши мълчанието. На трийсет и пет години той вече имал зад гърба си десетина издадени криминални романа и се радвал на истински успех сред широката публика. На 7 април 2008 г. в София три куршума, единият от които право в главата, слагат край на тази светкавична кариера. „Георги бе убит от героите си”, казва издателят му. Героите от романите на Георги Стоев са действително съществуващи мафиоти, автентични корумпирани политици. В разказа всички те са назовани с истинските си имена. Георги Стоев знаел за какво говори – преди да стане популярен писател, този бивш състезател по борба е нает като бодигард от СИК, една псевдозастрахователна компания, която в продължение на много години е сред най-големите престъпни картели в България.

В романа със заглавие именно „СИК” Стоев се обръща директно към единия от кръстниците, основатели на мафиотската групировка: „Вече не ме е страх от теб – отбелязва писателят вместо посвещение, – някой ден ще се срещнем лице в лице като равни. Но тогава аз ще определям правилата на играта”. Изглежда, че си е направил грешно сметката. Предлагайки да свидетелства срещу бившия си шеф, при условие че последният бъде обезвреден и арестуван, Стоев може би затяга смъртоносната примка около себе си. Правосъдието не отговаря на предложението и писателят е убит. Никой не намира за необходимо да призове на разпит бившия шеф на Стоев, срещу когото Георги е искал да свидетелства. Как се казва въпросният шеф ли? Младен Михалев, по прякор Маджо. Същият, когото фоторепортерът Емил се опитва да заснеме на влизане в съда, преди да бъде пребит.

„Властите заявиха, че убийството на Георги е опит за дестабилизиране на страната”, казва със съжаление Мария. Но в действителност твърде малко хора наистина се вълнуват от убийството. В България по-скоро ще ви обяснят, че този покаял се мафиот, който пише криминални романи, изпъстрени с намеци за действителни факти, всъщност е само един посредствен автор. Ще омаловажат успеха му сред широката публика с обяснението, че не било ясно каква роля играел и че човек никога не знаел какво да мисли при такава смес от фикция и истина, каквато често били разказите на Георги Стоев.
Така протичат животът и смъртта в България. „Степента на търпимост към убийството и корупцията тук е доста висока”, признава Росен Босев. Този много млад журналист – едва двайсет и пет годишен, с румено лице и големи сини очи, изглежда като изгубен в джунгла от възрастни тийнейджър. Въпреки това той е станал истинска звезда на разследващата журналистика, откакто през април 2008 г. направените от него разкрития довеждат до оставката на силния човек на режима – министъра на вътрешните работи Румен Петков. „Тръпката е винаги голяма, когато успееш да раздвижиш нещата!”, казва тихо Росен и прехапва устна. Статията му, поместена на страниците на седмичника „Капитал”, изважда наяве връзките на министъра с влиятелни мафиоти, при това със снимки за доказателство. „Ще го унищожа тоя вестник”, заканил се след публикуването на разкритията обвиненият в тях министър.

В редакцията на „Капитал” тези закани предизвикват най-вече усмивка. За разлика от „Експрес” големият седмичник, излизащ в събота, разполага с просторни и модерни офиси в историческия център на София. „Капитал” е авторитетен вестник, съумял да запази независимостта си. Тук се радват, че Брюксел редовно чете публикуваните в него разследвания на корупцията и понякога ги цитира в мониторинговите доклади. „Ние, журналистите, сме пазителите на демокрацията, но нека не забравяме всички тези хора, които се свързват с нас – понякога анонимно, – за да ни съобщят за злоупотреби. Без тях не бихме могли да проведем разследването си”, напомня Станка Тошева, заместник главен редактор на „Капитал”. Тази петдесетгодишна жена се отнася към екипа си с почти майчинска грижовност. Подобно на Росен, повечето журналисти в „Капитал” са много млади. И официално не знаят що е страх. „Само вземаме съответните предпазни мерки”, подчертава Росен и показва трите си мобилни телефона, с които може да прикрива следите си. Ала когато мафиотски бос изпраща на редакцията стайно растение за Коледа, всички се чудят как да тълкуват този странен и неочакван подарък – никой не смее да го изхвърли, затова веднага го слагат по-надалеч, опасявайки се да не би да има скрити сред листата микрофони... „Именно мафиотските групировки държат властта в България. Държавата е твърде слаба”, подчертава Росен, който също като младите си колеги възлага големи надежди на Европа да предизвика смяна на режима чрез непрестанен натиск.
Не толкова статията в „Капитал” принуждава силния човек на властта да подаде оставка, колкото неочаквано голямото значение, което тя има в очите на Брюксел. Защото голямата новина на седмичника скоро е последвана от две убийства в центъра на града – на Георги Стоев, но и на свързан с оспорвана атомна централа бизнесмен. Двама убити, които идват в повече на Брюксел и той веднага изисква „спешно противодействие на организираната престъпност”. Ала оставката на вътрешния министър, подозиран в съглашателство с местната мафия, се оказва недостатъчна, за да останат наемните убийци без работа.

Вечерта на годишнината на независимостта. На 22 септември 2008 г., малко след 22 часа Огнян Стефанов излиза от ресторант „Кипарисите” в центъра на София, където току-що е вечерял. Когато стига до колата си, някой го повиква по име. Успява само да се обърне, колкото да види седем или осем мъже, облечени в черно и въоръжени с чукове и метални тръби. Първият удар е по гърба. Следва втори – много силен, после трети, четвърти... Огнян – петдесетгодишен, по-скоро спортен тип – пада на земята. Нападателите чупят ръцете и краката му.
Оставят го на тротоара, тъй като го вземат за мъртъв; после е откаран в болница, където три дни лежи в кома между живота и смъртта. „Операцията ми продължила осем часа. Лекарите ми казаха, че имам голям късмет. Цяло чудо е, че оцелях”, припомня той два месеца след нападението, докато се лекува в клиника, сгушена в гората някъде в периферията на София.
До леглото си Огнян е сложил компютър и малка икона на Богородица. „Не сме герои. Всички имаме семейство, имаме живот и искаме да е по-спокоен”, шепне той на пресекулки. Седмици наред лекарите се опасяват, че ще се наложи да му ампутират единия крак. Не се стига дотам, но Огнян вече знае, че ще минат месеци, преди да проходи отново.
В тази усамотена и тиха клиника няма нито един полицай, който да охранява пребития журналист. „За какво ми е?” – мрачно казва Огнян, прекъсван от кашлица. „Те вече постигнах,а каквото искаха – посланието е ясно. Отсега нататък много хора три пъти ще мислят, преди да съобщят за случай на корупция”.
Бивш офицер, преквалифицирал се в журналист преди повече от десет години, през 2007 г. Огнян Стефанов създава интернет сайт на име „Фрогнюз”, специализиран в разкритията на най-скандалните афери. В публикациите, вариращи от обикновени слухове до истинска информация, често се назовават хората на властта. Връзките им с мафиотите редовно се излагат на показ. Корупцията е сред любимите теми на „Фрогнюз”. Но може би Стефанов е пребит по подозрение, че стои зад друг, този път анонимен и нелегален сайт. Въпросният сайт се появява през 2008 г. – говори още по-директно, помества още по-компрометираща информация. Как се казва ли? „Опасните” – разбирай опасните новини. Едно понятие, което в България често включва всичко, което се отнася до криминализирането на държавата.
Редакцията на „Фрогнюз” винаги яростно е отричала всякакво участие в нелегалния сайт. Ала доколко може да се има вяра на опроверженията, при положение че главният редактор на „Фрогнюз” Александър Иванов също се страхува за живота си след нападението над работодателя му?
Всъщност няма значение. „Побоят над Огнян Стефанов създаде нещо като психоза. Българските журналисти съзнават, че упражняват опасен занаят, но след такива инциденти очевидно се чувстват още по-уязвими”, подчертава Мария Николаева. Младата журналистка си спомня, че след заплахата да бъде залята с киселина несъзнателно е „отстъпила пред автоцензурата”: „Започнах да пиша с по-мек тон, избягвах определени теми. Трябваше да минат един-два месеца, докато се съвзема”, обяснява тя.

Неяснотата около действителните мотиви за нападението над Огнян Стефанов увеличава напрежението. Коя ли информация всъщност е била капката, преляла чашата? Коя конкретна тема на „Фрогнюз” или „Опасните” е могла да предизвика такъв внезапен и краен изблик на насилие? „Стефанов стреляше във всякакви посоки. Затова не може да се знае откъде точно е дошла атаката. Огнян е писал например за хора, за които и аз съм правил разследвания – оттогава майка ми се тревожи и непрекъснато ми се обажда!”, разказва младият Росен.
Докато журналистите се губят в предположения, предварителното следствие тъпче на място и никой не си прави илюзии – както в случая с убийството на Георги Стоев, престъплението сигурно ще остане ненаказано.
Българите често използват едни и същи изрази, за да опишат политическата система в страната – „фасадна демокрация” и „скрито лице” са най-често употребяваните в разговор. Фасадата се състои от смяна на управляващите по всички правила, посредством участие на гражданите в избори. И от съвкупност от институции, които поне на хартия могат спокойно да се съизмерват с която и да е европейска демокрация. Зад тази фасада обаче се крие корумпирана и ненавиждана от гражданите полиция, една странно дискретна и по всеобщо мнение зависима от управляващите партии Комисия за борба с корупцията, често занимаващ се с бизнес политически елит, за който се твърди, че се намира в неясни отношения с местни феодали, обкръжени от истинска преторианска гвардия – така наречените „мутри”. Става дума за облечените в черно мъже, от чиято поява Мария, Росен или Огнян се страхуват като от смъртта.
Терминът се ражда през 1991 г. – в единствено число „мутра” означава на български „човек с неприятно лице”. Бръсната глава, черен костюм – този тип вече е неразделна част от националния пейзаж. В Ю Туб има цели видеоклипове, в които главни действащи лица са мутрите – например на излизане от съд или на погребение, а зад кадър звучи български рап.
Повечето от тези индивиди с вид на престъпници са бивши спортисти. Състезатели по борба или по вдигане на тежести, по времето на комунизма са обгрижвани и превъзнасяни като национални герои, а след падането на Берлинската стена безцеремонно са оставени на произвола на съдбата. Но бързо се ориентират в обстановката и си намират ново амплоа. Като стават момчета за мокри поръчки на новите господари на страната, след 1989 г. те трупат власт и богатство в условията на един привиден преход.

„Вие на Запад си нямате представа за тежестта на това минало”, усмихва се Христо Христов. Изглежда един такъв странен, с този тънък мустак и с подстриганата си на черта тъмна коса. Прилича на музикант от ХІХ век. Но в България този журналист от всекидневника „Дневник” е истинска звезда. Автор на няколко бестселъра, Христо Христов е именно човекът, разследвал в продължение на години и накрая разкрил самоличността на убиеца с „български чадър”. Кой не знае тази история? Тя вече е една от легендите на Студената война, сякаш изскочила право от „Джеймс Бонд”. На 7 септември 1978 г. в Лондон избягалият във Великобритания дисидент Георги Марков чака автобуса на спирката. В следващия момент е убоден по бедрото с върха на чадър, веднага оставен на място от притежателя си . Марков умира няколко дни по-късно в пристъп на треска. Винаги сме подозирали, че българските тайни служби стоят зад това особено политическо убийство. Ала до намесата на Христо Христов никой не знаеше кой е убиецът – дребен италиански трафикант, „вкаран в правия път” от българските служби. „След появата на книгата ми даже Скотланд Ярд възобнови следствието по случая”, радва се Христо.
За да се добере до тази извънредна новина и буквално да взриви стената на мълчанието, Христо Христов е прекарал цели девет години в търсене на документи – и освен това му се е наложило да се откаже от телевизията. След три кражби с взлом, очевадно свързани с интереса му към убийството на Георги Марков, Христо взел решение да не си купува повече телевизор. „Сега вкъщи няма какво да се краде, тъй като от известно време нищо не купувам”, забавлява се четирийсет и една годишният журналист, който много добре съзнава значимостта на направените от него разкрития. „Те са неудобни, защото в действителност в България на власт са все още бившите агенти на комунистическите тайни служби. Именно тези хора създадоха връзките с организираната престъпност”, пояснява той.
„Дневник” – вестникът, в който работи – и „Капитал” принадлежат на една и съща медийна група. Офисите на ежедневника се намират само на няколко метра от редакцията на Росен в центъра на София. Недалеч от прочутия храм-паметник „Александър Невски” – една от най-големите катедрали в православните страни, разположена на просторен озеленен площад и видима отдалеч.

До внушителните врати стои надпис, който напомня на посетителите, че тази голяма църква е построена в чест на руските войници, загинали във войната срещу Османската империя (1877-1878 г.). Българите никога не са забравяли, че руските братушки са помогнали за освобождението на страната им от турците. Затова и по-късно, зад желязната завеса, режимът в София е най-верният съюзник на Москва. Комунистическата диктатура в България е сурова, потайна, жестока.
Днес, също като безшумните глутници улични кучета, които бродят нощем из София, призраците на отминалите тежки години все още навестяват българите. В края на декември 2006 г. архивите най-после се отварят. За да се знае кой е бил таен агент и кой е дебнел живота на другите. Дължината на списъците кара човек да настръхне. Изненада – дори настоящият президент Георги Първанов е сред хората, които са се отчитали не само в София, но и в Москва. След като първоначално отрича, накрая Първанов признава миналото си.
Тази малка историческа революция става възможна отчасти благодарение на упоритостта, с която Христо Христов изисква достъп до документи с гриф „Поверително”. И благодарение на една специализирана в правото на информация неправителствена организация, помогнала на журналиста да спази определените в закона процедури. Седалището й се намира в адвокатска кантора на оживен булевард на две крачки от Университета. Неин директор е адвокат Александър Кашъмов. Черните му очи светват всеки път, когато заговори за някоя победа над системата. Дейността на неговата НПО не се ограничава само до правото да се знае миналото. Тя включва и подкрепа за всички журналисти, чиято свобода да информират обществото е застрашена. Почти винаги става дума за корупционни афери. „Спечелили сме две трети от заведените от нас дела, някои от които чак в Европейския съд в Страсбург”, казва с известна гордост Александър Кашъмов. Като използва находчиво противоречията, породени от заявените голи намерения за демократизация и борба с корупцията, той неведнъж е съумявал да притисне властта до стената.

Корупцията винаги влече след себе си лъжата. Освен ако не е обратното? „Само като спрем да мълчим и наложим по-голяма прозрачност, ще променим даденостите”, във всеки случай твърди Александър Кашъмов. Заедно с няколко упорити като хрътки адвокати той се опитва да предизвика истинска законова революция в българските институции. Всеки път тази борба за „правото да знаеш” е позволила на истината да направи крачка напред и същевременно е разклатила още малко основите, на които се изграждат легитимиращите и разпространяващи корупцията сенчести обвързаности.
Отскоро неправителствената организация помага на журналистите и да заобикалят административните пречки в разследванията си на корупцията. „Обясняваме им как да разнообразяват източниците си, как хитро да засичат данните, като се възползват от слабостите на системата и делението на администрацията на различни звена”, подчертава Кашъмов. Така например сдружението е помогнало на една журналистка от частна телевизия да разкрие скандален случай на злоупотреба с недвижими имоти, в който местни политици си присвоили първоначално предназначени за социално слаби граждани жилища.
Ала сдружението на Александър Кашъмов не може да защити журналистите от насилие. „Актове като побоя над Огнян Стефанов са лош знак. Но журналистите стават жертви и защото държавата е слаба”, отбелязва адвокатът. „Нямаше да има такова насилие, ако общественото мнение не беше чувствително към престъпленията и корупцията”, подчертава Александър Кашъмов и описва една страна, движеща се по острието на бръснача. „В България властта е в ръцете на мафията. В същото време обаче всички елементи на една демократична система са налице. Нищо не е загубено, просто се намираме на кръстопът. Или положението ще се промени, или... мафията ще спечели”.
Мнозина изпитват същото чувство за неотложност. „Само натиск от Европа може да промени положението. Това е единственото нещо, от което се страхува системата”, настойчиво твърди журналистът Асен Йорданов. Този ден той е пътувал пет часа и е дошъл в София само за да се срещне със специалния пратеник на „Репортери без граници” в българската столица. Наистина, днес френската НПО е една от малкото организации, които се борят в защита на българските журналисти, а и открито говори за мафиотизирането на държавата.

Самият Асен живее в Бургас – курортен град на брега на Черно море. Ако в София е трудно, в провинцията положението е направо безнадеждно – там животът е оплетен в истинска мрежа от взаимни съглашателства между местни политици, които обядват на една маса с мафиотски босове. Един затворен свят, в който всички се познават. Асен се е научил да не се доверява, да крие документацията си и така да избегне твърде своевременните „кражби с взлом”. В него има нещо от готовността на воина, има едно особено присвиване на юмруците и очите, които загатват за безбройните пречки пред решения да разкрие пипалата на корупцията, обхванала по думите му всичко – „от кварталния полицай до върховете на държавата”.
Вече години наред този четирийсет и четири годишен журналист, син на известен български поет, се интересува от порочните връзки между властта и различни мафиотски групировки.
Днес вече няма постоянна работа. Ала той е съавтор на Мария Николаева в разследването й за незаконните строежи в Природен парк „Странджа”. Същото това разследване, заради което Мария е заплашена. Асен обаче продължава да дълбае по посока на други строителни проекти „със закупени за жълти стотинки парцели на Черноморското крайбрежие, които в действителност струват цяло състояние”, подчертава той. Журналистът все още е по следите на офшорните фирми и на връзките на един министър с международна престъпна мрежа, когато на свой ред става жертва на нападение.
Вече е свикнал със заплахите. С позвъняванията, с писмата – „такива писма, от които ви хваща безсъница”, казва той. Но на 10 декември 2007 г. натискът става по-осезаем.
Нея вечер Асен се прибира в дома си в Бургас. Както си върви по улицата, внезапно пред него изскача мъж с голям нож в ръка. Нанесеният веднага удар му порязва корема. Асен тренира усилено карате и успява да надвие нападателя, а после го принуждава да пусне ножа. Но в същия момент върху гърба му се стоварва метален лост – в схватката се включва втори мъж... Нападателите – не толкова смели или не толкова мотивирани колкото онези, които няколко месеца по-късно ще се нахвърлят върху Огнян Стефанов – накрая бягат... Ала Асен Йорданов много добре разбира, че това е „предупреждение”.
Австрия, Ирландия, но и Габон... – в разследванията си на политико-мафиотското лоби Асен Йорданов често попада на нови следи, които го отвеждат извън страната. „Европа трябва да си даде сметка, че раковото заболяване, наречено българска корупция, произвежда метастази и ще я зарази, ако не се направи нещо”, подчертава той.
През лятото на 2008 г. Асен, разбира се, с радост посреща изтеклия в българската преса поверителен доклад на ОЛАФ – европейската служба за борба с измамите. Като че ли Брюксел най-сетне се пробужда от дълбокия си сън! И вече не се надява някакъв благотворен кръг да прогони бесовете на България! Защото следователите от ОЛАФ не си поплюват, а без заобикалки описват една подкрепяна от държавата хищническа система. И за първи път говорят с имена, ясно посочват конкретни виновници. На прицел в доклада са двама български „бизнесмени” – Марио Николов и Людмил Стойков. Те са обвинени в създаване на „престъпна мрежа от петдесет български фирми”. Но тази мрежа включва и „различни компании, регистрирани в Европа или в офшорни зони”. От самото начало ОЛАФ изказва подозрение за „съучастие на българското правителство” – единият бизнесмен е смятан за основен спонсор на предизборната кампания на настоящия президент.
В какво точно са обвинени двамата съдружници? „Укриване на данъци, присвояване на субсидии, пране на пари и подправяне на документи”, изрежда в доклада си ОЛАФ и припомня, че преди присъединяването на България към Европейския съюз същите двама бизнесмени с толкова височайши връзки са замесени в схема за износ в Европа и в частност във Франция на заешко месо от Китай, което с фалшиви удостоверения бива представяно за аржентинско производство... А докладът на ОЛАФ е само първият залп.

Следва безпрецедентно за ЕС решение – през лятото на 2008 г. Брюксел за пръв път в историята на съюза замразява финансиране на новоприсъединила се страна членка. Така София е лишена от над 800 000 000 евро, докато не покаже някакъв напредък в борбата срещу корупцията и отклоняването на европейските фондове.
Но Асен знае, че това не е достатъчно. Знае как в отговор на критиките властите непрекъснато обещават да вземат нови и нови мерки – нови и нови предписания, които най-често само външно наподобяват лечение.
Например в началото на 2008 г. на журналистите е представена ДАНС. Това е българската абревиатура на Държавната агенция за национална сигурност. Тя е създадена вследствие на поет пред Брюксел ангажимент – официално ДАНС трябва да почисти авгиевите обори. Да се бори срещу корупцията в държавната администрация, и по-точно в Министерството на вътрешните работи, обвинено в сътрудничество с мафията. Десет месеца по-късно, през октомври 2008 г., разкритията относно „разработката „Галерия” показват, че ДАНС се занимава предимно с подслушване на журналисти и депутати... „Това е една напълно дискредитирана институция. В София всички знаят, че повечето от работещите в нея са бивши служители на комунистическите тайни служби”, ядосва се Асен. За пореден път миналото изплува на повърхността.

Ала в края на 2008 г. правителството пробва нов подход – лобирането. И прибягва до услугите на установена в Брюксел адвокатска кантора, от която се иска да създаде по-благовиден образ на България пред европейските инстанции. Нещо повече – българските власти наемат като „съветници” група „европейски експерти”. Начело с... Доминик дьо Вилпен .
Една офанзива в областта на връзките с обществеността с цел да се неутрализира неудобната информация? Стар и изпитан похват. Но той няма да накара Мария, Огнян, Асен, Росен и Христо да замълчат. Те ясно съзнават, че огледалото, което поднасят пред лицето на България, е неприятно и винаги опасно. „Понякога си казвам – спри да си търсиш неприятности, да се ровиш в тези досиета. И в същото време си давам сметка, че като човек в тази битка се чувствам добре. Съвестта ми е спокойна”, споделя Христо Христов. И неочаквано леко се усмихва. Усмивката му е като обещание, като знак за непоклатима вяра – той знае, че е и ще остане свободен човек.
---------------------------------------------------------------------------------------
1. Всъщност убиецът прибира падналия (или нарочно изпуснат с цел отвличане на вниманието) чадър, като се извинява на английски с чужд акцент. Вж. Христов Христо, „Убийте Скитник”. София, Сиела, 2006. Бел. прев.
2. Вж. бележка под линия № 1. Бел. прев.
3. Френски дипломат и държавник, бивш министър на външните работи и бивш министър-председател (2005-2007 г.), назначен от президента Жак Ширак вместо готвещия се да заеме този пост Никола Саркози, тогава министър на вътрешните работи. Вилпен е сочен за фаворит на Ширак за президентските избори през 2007 г., но популярността на Саркози в най-голямата партия на френската десница Съюз за народно движение принуждава Ширак да се откаже от плановете си, а Вилпен – от президентската надпревара. Последват скандални разкрития за готвен фалшив компромат на Саркози с участието на близки до Вилпен служители на френските тайни служби и може би на самия бивш министър-председател – т.нар. афера „Клиърстрийм”. Понастоящем Доминик дьо Вилпен е следствен за набеждаване и използване на фалшиви документи. Бел. прев.