Греди Асса (вляво) на раздумка с карикатуриста Доньо Донев (също агент на ДС) и писателя Стефан Цанев (вдясно). Снимка: Иван ГРИГОРОВ Върбан Диков, директор на гимназията в село Бохот, отгърмял за 14 години в затвора по обвинения в шпионаж и подривна дейност Поредната “порция” ДС-агенти от средите на интелектуалния елит на България отново разбуни духовете въпреки уверенията, че: “Темата е приключила. Забравете”.

След последното обявяване на агентите на спецслужбите на комунистическия режим във ВАК /Висшата атестационна комисия/ най-изненадани от присъствието си сред оповестените от Комисията по досиетата като че ли са... самите доносници! Но за да разберем самата същност и функции на ВАК като част от репресивния апарат на властта преди 10 ноември в науката трябва само да споменем един бегъл пример, отбелязва в. "ШОУ".
Че

един от първите й шефове – проф. Димитър Ораховац, е бил “награден” с този пост от Георги Димитров,

след като си изкривил душата и професионалната етика с твърдението, че труповете в “братските могили” край Катин и Виница са жертви на нацистките палачи, а не на съветското НКВД.

Един от научните кадри, който изписка на умряло – пардон, излезе с отворено писмо в своя защита, озаглавено “Човекът и демонът”, бе проф. Валери Стефанов, бивш декан на Факултета по славянски филологии /ФСФ/ в Софийския университет и настоящ говорител на Съюза на колекционерите в България. Основен момент в неговата автозащитна пледоария е, че трябва да спрем с “демонизацията на миналото”, ако искаме да вървим напред. Разбира се, 54-годишният Стефанов не обяснява защо навремето той се е съгласил да “демонизира” свои колеги, студенти и интелектуалци в угода на разработчиците си от ДС.

По своята витиеватост, надменност и йезуитщина

“отвореното писмо” на агент “Андрей Николов” /това е псевдонимът на литературоведа в тайните служби/ поразително напомня текста на неговия по-възрастен колега – специалиста по антична литература проф. Богдан Богданов, доскоро – председател на настоятелството на Нов български университет.

Според Валери Стефанов в периода 1985-1986 г. той е действал изцяло “на ползу роду”, тъй като е трябвало да дава сведения, подпомагащи работата на “органите” в борбата с тероризма. По това време “на мода” е турският тероризъм в България и младият асистент по най-нова българска литература в СУ

може и да има някакъв “принос” в “обезвреждането” на опасните бандити с бомби в джобовете и ножове между зъбите.

Към днешна дата обаче няма никакъв шанс да научим каквито и да било подробности за “високопатриотичната му дейност”, тъй като голяма част от досието на агент “Николов” е унищожена. А с нея и доносите на настоящото академично светило.

Някои явно добре информирани форумци припомнят в коментарите си към “отвореното писмо” на проф. Стефанов многозначителни факти от неговата биография. Например, че

бил креатура на ЦК на ДКМС и оттам го “спуснали с парашут” във ФСФ.

Наистина, “гласът” на българските колекционери става асистент на покойната Розалия Ликова само на 26 години, което си е истински пробив за онази геронтократска епоха. За стремителното му израстване в кариерата сигурно дава рамо и бракът му с неговата колежка от студентската скамейка Ирен Иванчева, дъщеря на тогавашния партиен секретар на Факултета по славянски филологии проф. Светомир Иванчев /дамата отдавна живее в САЩ/. “Младежката любов” обаче много бързо дава фира, след като проф. Иванчев влиза в конфликт с партийното ръководство на СУ и

умира от инфаркт по време на едно особено тежко заседание на катедрения съвет.

Стефанов се развежда с щерката на вече “неудобния” професор и скоро след това се жени за своята студентка Боряна Райкова, също издънка на фамилия, свързана с хуманитарните дисциплини. Новата му тъща Милена Райкова е преподавател в Софийския университет, а тъст му Божидар Райков, вече покойник, е един от най-големите специалисти по старобългарска палеография. И, както се шушука,

дългогодишен интимен партньор на своята колежка и настояща шефка на Народната библиотека в столицата Боряна Христова,

издала наскоро под псевдоним цяла книга, посветена на любовната им история.

А художникът Греди Асса – секретен сътрудник “Спасов”, пък хептен не е знаел, че е бил част от агентурния апарат на ДС. Освен това намерените от Комисията по досиетата документи за “предполагаемата” му агентурна дейност били с множество грешки и непълни, твърди в писмото си до Николай Бареков видният зограф.

“Моят първи сблъсък /?!/ с МВР бе през 1979 г. – годината, която фигурира в картоните. Случи се по повод на първото ми пътуване в чужбина – за ГДР. Якето ми, в което бяха паспортът и парите ми, бе откраднато, докато съм спял във влака. Прибрах се в Плевен с пасаван, изготвен от българското посолство в Прага. При връщането ми бях извикан в МВР да опиша обстоятелствата около кражбата на паспорта ми.
Оказва се, че СС /секретен сътрудник – б.ред./ “Спасов”

работи по линията на външнополитическото разузнаване /ВПР/ сред израелски и западноевропейски граждани”.

Подписалият документа е майор Д. Николов. Това е Джими, мой познат от Плевен. Спомените за нашето познанство са свързани с първото ми пътуване до Израел през 1982 г. Тогава Джими подписа гаранцията, която ми даде възможност да замина на задгранично пътуване в капиталистическа държава, тъй като все още не бях женен”, усуква по килифарски в писмото си до тв-водещия Греди Асса.

Да, възможно е “космополитът” Асса да се е борил с “ционизма” и други “вражески идеологически явления”, но вездесъщите форумци правят предположения и в друга посока.

Според един от тях с ник нейм Тони Ганчев бъдещият маестро по всяка вероятност е топял и бащата на своя най-добър приятел от ученическите години.

“Агент “Спасов ” - Греди Асса, е бил вербуван през 1979г. - в това няма никакво съмнение, както и това, че досието му е било унищожено през 1990 г. с всички документи в него.

През 1979 г. в Плевен тече голямо разследване на ДС за подривна дейност и шпионаж срещу Върбан Диков - директор на гимназията в село Бохот до Плевен.

Синът му Емил Диков беше най-близкият приятел на Греди.

Бай Върбан го осъдиха на 14 години затвор и 30 000 лв. вреди на НР България. Лежа 10 години, а семейството му плати парите до стотинка. Реабилитираха го, но когато си поискал досието, му отказали категорично. Какво ли е имало в досието на бай Върбан? Аз мисля, че е имало доноси от агенти”, твърди Ганчев.

Засега пази мълчание литературният критик и професор по западноевропейска и антична литература от СУ Симеон Хаджикосев. Той също лъсна като “слушалка” на Държавна сигурност с агентурно прозвище “Явор”. /Същия прякор си е избрал за пред службите /или му е бил даден/ и неговият колега от Алма Матер - историкът проф. Георги Карасимеонов/.

Преди да каже или напише каквото и да било в своя защита или оправдание, Хаджикосев следва да обясни защо оплю в “мемоарите” си много свои колеги като “ченгета”, които му тровили живота и спъвали изкачването му по научната стълбица, а “забрави” да разкаже и за собствената си обвързаност с репресивните служби на Живковия режим. Явно литературоведът, за когото от години се мълви под сурдинка, че уреждал “наши момчета и момичета” в научните структури, е целял изпреварващ удар, за да може поне известно време да дефилира в публичното пространство, целият в бяло. Но, както е казал народът, на лъжата /или на премълчаването/ краката са къси.

Гонещият 70-те учен иначе има впечатляваща “официална” биография. Бил е съветник в кабинета на Живко Живков, когато той е вторият човек в партията и държавата. 15 години е работил и с любимеца на Тато – покойния зам.-председател на Държавния съвет, поета Георги Джагаров. През 1987 г. тогавашният министър на културата Георги Йорданов го кани в екипа си, но Хаджикосев предпочита академичната кариера. За сметка на това “спомените” му са на светлинни години далеч от академичния тон. За доносите – можем само да гадаем, но едва ли и в тях маститият професор е пестял черните краски и отровните клюки.
Съдете сами.

“Колегата Кирил Топалов умееше да ухажва най-преуспелите ни студентки – Станка Шопова по социалистическо време, Надежда Михайлова – по демократическо.

Затова не бе изненада, когато правителството на СДС го изпрати посланик в Гърция, където той изкара един мандат.

Съдбата ми отреди да бъда недолюбван от Радой Ралин, а пък той съблюдаваше свято Ботевия завет към братята му – “силно да любят и мразят”. Моят приятел И.П. твърдеше, че

Радой не обичал да се къпе и “вонял” при близки контакти.

Тъй като не сме били близки, интимният му живот не ми е бил познат, но веднъж се отпусна пред мен и ми разказа за семейния си живот. Жена му му изневерявала, после го напуснала, той сам си отгледал синовете и му било много трудно.

Радой Ралин /Димитър Ст. Стоянов/ бе суетен и славолюбив човек и жадуваше за реална власт сред обществото. На повечето хора бе известна личността Радой Ралин – нестандартна, но симпатична с порива към повече морал и справедливост в обществото. А на Димитър Стоянов принадлежат обаче и

редица несимпатични черти – комплексарство, самохвалство, непостоянство, отмъстителност...

Неуспехите си в личния живот Радой компенсираше с безусловното си утвърждаване в народното съзнание като борец срещу произволите на властта.

Преди четвърт век бяхме колеги с Людмила Стефанова, преподавахме една и съща дисциплина, деляхме с нея един и същ кабинет. Много години изминаха от неочакваната й смърт, две-три години подир това се спомина в Израел и съпругът й проф. Мориц Йомтов, биохимик, по-известен обаче в културните среди като единия /по-стария/ от братя Мормареви, които бяха сценаристи на някои от най-популярните по социалистическо време филми за деца и юноши.

Людмила Стефанова нямаше проблеми при хабилитирането си независимо от очевидния недостиг на научна продукция.

Заминаването ми за Франция през есента на 1977 г. се забави с половин година. Тогава друг мой колега – Димитър Мантов, който бе завършил право и твърдеше, че повечето му колеги са минали на работа в Държавна сигурност, уж направи някаква проверка и уверено заяви, че срещу мене е постъпил донос. И досега не зная дали наистина е било така, но си внуших, че ако има донос, пръст в него ще да има Людмила Стефанова.

Един прекрасен ден в началото на 80-те години мой млад приятел, когото гласях за асистент при нас, ми довери под сурдинка, че доц. Людмила Стефанова е със звание майор от службите на Държавна сигурност.
Носеха се слухове, че е била преводачка на Тодор Живков по време на негово гостуване във Франция, но дори да е истина, това не означава, че е била под пагон, и то в ДС.

След неочакваната й смърт току в началото на промените след 10 ноември из факултета и комай из целия университет вече на висок глас се говореше, че

проф. Людмила Стефанова била дългогодишен резидент на Шесто управление на ДС за СУ “Свети Климент Охридски”.

Мислех си, а и все още си го мисля дали Людмила не е била уплашена при мисълта, че след събитията много неща ще излязат наяве и дали това не е довело до преждевременната й смърт.

Злите езици говореха, че Снежа /бившата съпруга на сина на Пантелей Зарев – писателя Владимир Зарев, б.ред./ станала асистентка по договорка между нейния свекър акад. Пантелей Зарев и тогавашния ръководител на катедрата проф. Георги Марков. Самият Зарев бе ръководил катедрата повече от четвърт столетие и с Марков го свързваше дългогодишно приятелство. Сделката била – така твърдяха злите езици, на принципа:

ако снаха ми стане асистент, ти пък ставаш заслужил деятел на културата.

Бащата на Снежа, номенклатурчик с колоритната фамилия Босаков, дълги години работеше във Виена, та когато младото семейство Зареви се обзаведе с две прелестни дъщерички, в ранните си години те живееха и учеха при баба и дядо в столицата на валса.

Скромна придобивка за младото семейство бе тристайният апартамент на белетаж в блока на писателите на ул. “Незабравка”. Всеки от двамата даровити млади литератори търкаляше собствена лека кола, а от УБО им носеха храна вкъщи от правителствения ресторант в хотел “Рила”, обругава хората, с които е работил рамо до рамо агент “Явор”.

Особен “екзотичен” нюанс в списъка на сътрудниците на тайните служби във ВАК, изнесен на 16 юни от Комисията по досиетата, придава името на директора на Института по овощарство проф. д-р Василий Церенович Джувинов. 68-годишният бивш секретар на научната комисия по агрономия и лесовъдство във ВАК от 2003-а до 2006 г. идва на бял свят в пловдивското село Бачково. Бил е вербуван за Първо главно управление /ПГУ/ на ДС през 1985-а. За съжаление и неговото агентурно дело под №16869 е било унищожено по време на “голямото прочистване” през 1990 г.

Василий Джувинов е син на известния стотник от казашкия донски корпус Церен Джувинов.

Калмик по произход, Джувинов-старши е пълен Георгиевски кавалер и герой от Първата световна война. По време на нощно нападение малка група казаци под негово командване пленява 800 австрийци. За героя стотник и неговия подвиг пишат всички руски вестници от ония години.

По време на Гражданската война Церен Джувинов напуска Русия и се заселва с жена си в България. Освен Василий семейството има и син Кирил, който завършва Факултета по журналистика и дълги години работи в Комитета за радио и телевизия и в БНТ като “кадровик”. По негов адрес и досега се носи клюката, че бил щатен служител на ДС, а “по съвместителство” – и човек на КГБ.

В началото на прехода именно Кирил Джувинов изнесъл и изтъргувал “под масата” срещу солиден хонорар списък с имената на десетки кадри на БНТ и БНР, вербувани за агенти на Държавна сигурност, разкриват медийни ветерани.

Виктор НАУМОВ

изобщо за онова време. Иначе вместо да се занимавам с наука трябваше да ида на село да копам канали - заяви по тв при известна водеща един от гореизброените учени агенти след като ги разкриха.