Интервю на Ана Кочева

-  Г-н Йорданов, в една от последните Ви книги BLOGO, ERGO, SUM, има глава, озаглавена „Няма личен успех в държава, в която хората страдат”. Ще ми се да поговорим за страданието и за личните успехи. Сетих се за това по повод на протеста, който БСП организира в края на миналата седмица, защото „страданието” там беше издигнато като основен мотив. Не се ли настрадахме вече 23 години и ще „проработи” ли предизборно пак същият аргумент; страдащият народ търси нов спасител?
 

- “Blogo, ergo sum!” е изповедна, мемоарно-биографична книга. В нея споделям преживени неща в политиката и дипломацията. Това, което цитирате, е една от моите истини за времето, в което живеем. Човек, който не е погубил християнското в себе си, не може да се чувства щастлив,  когато ежедневно среща страданието. И не само защото хората едва връзват двата края. Но и защото моралната поквара крещи от всеки ъгъл. И това е огромната вина на политическата класа пред българския народ. Поведението на БСП и нейните привърженици е цинично, антихристиянско, неморално. Защото т.нар.“преход“ облагодетелства именно комунистическите родове и фамилии и тези, които бяха и още са свързани със структури на бившата ДС. Затова и за политиците от БСП темата за страданието на народа е „политика“, а за хората в България – ежедневна реалност. В България страдат хората, които не са свързани с комунистическата партия – в миналото и днес. За съжаление те са минипулирани и вместо да обединят гласа си, да бъдат солидарни, те го разпиляват в много посоки. И това отлично обслужва точно стратегията на „бившите“. Впрочем комунистите са добре ешалонирани. Действат чрез своите родово-фамилни връзки, които само привидно получават израз в различни партии – БСП, ГЕРБ, а преди това и НДСВ. И нищо чудно народът да се подлъже по следващия ешалон – партията на Меглена Кунева.
 

- Сблъсъкът догодина очевидно се очертава да е между ГЕРБ и БСП. Кои са, според вас, обективните „лични успехи”, които има смисъл да се противопоставят, за да се направи действително осъзнат избор.
 

- Ситуацията се развива така, че е много възможно ГЕРБ да не могат да съставят правителство и тогава решаващи ще бъдат позициите на БСП, ДПС  и партията на Кунева. Ако се стигне до такава ситуация това ще означава, че ГЕРБ не можаха да разберат простата истина, че на дълъг път  политиката не се тръгва без политическа солидарност. И затова е много вероятно пътят им да приключи рано-рано. За три години ГЕРБ настроиха почти всички политически партии срещу себе си. И това може да им изиграе лош номер. В родово-фамилен план обаче елита на ГЕРБ няма да загуби, защото където е текло пак ще тече, дори и ако не управляват.  
 

-  А къде ще е мястото на СДС в тази политическа битка? Мнозина са на мнение, че партията е в състояние на будна кома? И „пак ли ке се делите”, както се пита в онзи анекдот? Защото за съжаление сините не се множите чрез просто делене, напротив.
 

- От първия ден на създаването му до днес атаката срещу СДС не е спирала. Чет нямат политиците и журналистите, които се упражниха в говорене срещу СДС. Вероятно, защото СДС винаги е бил трън в очите на всички, които родово-фамилно са били обвързани с комунистическата партия и структурите на ДС в миналото. Но ще минат години и тогава друга ще бъде истината за ролята на СДС. Разбира се, СДС има своите грешки, вини, проблеми. Те дойдоха главно от предоверяването в качествата на определени личности и невъзможността да се отсява плявата от зърното в кадровата политика. Така например в последните 10 години борбите между Костов, Стоянов и Михайлова (днешна Нейнски)  значително ерозираха съюза. Много други „лидери“, които го яхаха през годините  си правеха на негов гръб лични политически проекти – Желев, Софиянски, Бакърджиев, Костов, Юруков. Резултатът от разцепленията и конфликтите е видим: един голям интелектуален и професионален капитал на България, с произход от некомунистическите среди, остана задълго извън управлението на страната и респективно от възможността да ускори промените и пътя на България. Разковничето за евентуално силно завръщане на СДС на политическата сцена е в неговото име. Съюзът трябва да си спомни, че е силен, когато е именно съюз на демократични сили. Ако е само поредната българска партия – шанс няма.
 

-  Същевременно наближава 7 декември, дата, която, уви, малцина помнят какъв заряд носеше преди 23 години. Къде са днес хората с политическа биография, защо ресурсът им остана недокрай използван?
 

- Тази дата днес е „неудобна“ за мнозина. За едни, защото предаваха каузата и идеите на СДС или търгуваха с тях. За други, защото искаха да направят от СДС своя политическа играчка. Всъщност демократичната общност на България нямаше отговорността и силата да преглътне лични конфликти и обиди в името на по-голямата и отговорна цел – бъдещето на България. Много от политиците в СДС не се оказаха на висотата на историческите задачи, които трябваше да решава съюза. Преследваха само и единствено своя личен успех и то главно материален. Някои от тях днес са сред елита на богатите в България, съешават се с довчерашните противници  на демокрацията. Картината е тъжна, българска. 
 

- Пак се връщам към книгата Ви. Там казвате, че „новите лица” идват със стари мераци. Кои мераци така и не умряха през българския преход, но по-важното: къде са новите лица, къде да ги търсим?
 

- Под „стари мераци“ разбирам амбицията да използваш партийното членство за лично облагодетелстване. Такива бяха „мераците“ на бившата комунистическа номенклатура и нейните пазачи от ДС. Такива „мераци“ избуяха и при демокрацията особено, когато стартира приватизацията. Тогава някои от „сините“ обслужиха интереса на комунистическата номенклатура по места и респективно прибраха своите комисионни. Ако“новите лица“ тръгнат по този път, нищо добро не чака България.

-  Разсъждавате много и върху морала и моралния вот, а в последния месец този въпрос се изостри по повод кончината на българския патриарх. Не остана институция, която не е произвела скандал (може и да греша, но не много). Но защо така стана, че образът на БПЦ, вековен национален стожер, така девалвира и къде е изходът?
 

- Аз не признавам за Божии служители духовни пастири, които не бяха със своя народ, когато той прогонваше „търговците от храма“ -  войнстващата антихристиянска комунистическа партия. Тяхната пасивност още тогава бе доказателство, че те обслужват чужди на народа и християнската вяра интереси. И тук е проблемът, а не в измисления въпрос за „единството“ на църквата. Защото по-важно е единството на вярата. Но между моята вяра и тази на някои представители на висшия църковен клир, има голямо разминаване. Аз нямам таен живот, а те са имали такъв. Какво означава да приемеш псевдоним и сътрудничество в ДС?  И да го скриваш от паството. Да имаш двойнствен живот? Как да вярваш на такива пастири? Да си спомним каква беше ролята на църквата в Полша например. Тя застана до своя народ в борбата му срещу комунизма. И затова за поляците покойният папа Йоан Павел Втори е светец. Плътските и материални мераци на нашите свети отци са толкова видими, че будят отвращение. През Възраждането нашите духовници са извоювали църковната независимост. В наше време висши духовници участваха в поробването на българския народ и поставянето му в зависимост от Москва. И всичко е толкова мерзко, че започвам да оправдавам тези, които забягват в чужбина.
 

- Сам споменахте Полша, където бяхте посланик в Полша. Напоследък чуваме често от управляващите, че Полша и България са едва ли не единствените страни в ЕС, които не са загубили растежа си в криза. Това сравнение не е ли в стилистиката „Нерде Ямбол, нерде Стамбул”, или има основания?
 

- Днес Полша е там, където България може да бъде, но при определени условия, след 10 години. Успехите на Полша се дължат на това, че комунизмът бе категорично осъден. И на никой не му минава през ума да показва по телевизията и да рекламира бившите комунистически велможи и техните деца и внуци. Полша проведе лустрация за всички, които искат да управляват държавата.  Затова при тях в зоната на управлението няма хора от бившите структури на ДС. А в България те практически управляваха страната или поне най-важните сектори през целия „демократичен преход“. И това направи разликата. Колкото пъти „яко“ грабваха властта, толкова пъти ограбваха България и я докарваха до просешка тояга. Справка – управлението на Червенков, Живков, Луканов, Виденов. Или пък оставяха планини от проблеми – Станишев. 
 

- Като излезем от националните клишета, къде е разликата между поляк и българин?
 

- Поляците вярват в Бога. Имат съзнанието за национална общност, за отстояване и защита на националните си интереси. Не са индивидуалисти, а споделят чувството за солидарност. Това се отразява в политиката и в ежедневието. Например средствата от европейските фондове не се крадат, а наистина с тях се реализират проекти. За кратко време построиха магистрали,  стадиони, спортни зали, санираха жилищните сгради, цялостно промениха обликът на своите градове и села,  разкриха нови производства. Не се юрнаха бързо да приватизират, а го правеха разумно и с мярка.  И най-важното – техните политици действат и живеят скромно и без самохвалство. Основната им грижа е доходите на хората да растат. Докато ние, българите, в огромната си част сме безбожници, индивидуалисти, преследвачи на личния келепирец. И хвалипръцковци.Това, последното, дори стана ежедневие. 
  

- Няма как да прескочим и темата Македония, вкл. и заради обстоятелството, че сте от най-добрите й познавачи. Наближава декември, когато Македония очаква да получи покана за преговори. Друг е въпросът доколко искрено е желанието на управляващите там това да се случи. (Ако то не стане, ясно е върху чия глава ще се струпа вината за това.) Същевременно българската позиция досега е била по-скоро патерналистична, безкритична и без поставяне на условия. Не е ли време това да приключи и как трябва да се „сборува” с Македония?
 

- В политиката си спрямо Република Македония ние трябва да  ходим здраво по земята с двата си крака – националното себеуважение и европейските ценности. В противен случай ще куцаме. Защото, ако не уважаваме сами себе си – своята история, култура, идентичност, народна традиция, не можем да очакваме и другите да ни уважават. С европейските ценности е по-лесно. Там има ясно разписани правила и това са правилата на общия ни европейски дом. Македонците трябва да ги спазват, а членовете на европейското семейство да решат дали ги спазват. С други думи т.нар.“условия“ са израз на национално себеуважение и на европейска идентичност. Ако не поставим условия и бягаме от тази тема, означава че падаме в плен на балканските романтични илюзии. Защото историческата романтика ни нашепва винаги да подкрепяме своите „братя“ дори, когато те хулят и отричат общата ни история, герои, култура, традиция. А европейската „романтика“ от типа „карай да върви, по-късно ще се оправят“, вече не върши работа в европейския дом. Следователно, с Македония трябва да се „сборува“ по европейски и по български. Казваме си условията, а македонците са в правото си да решат – искат ли в Европейския съюз или не.