Ваши Превъзходителства,

Господин Генерал,
Драги студенти,
Изключителната обстановка, при която вземам ду­мата тази вечер – да бъда на една другарска вечеря, изящна в своята скромност, в едно истинско подзе­мие, гдето българската национална студентска младеж празнува своя патронен празник всред атмосфера на сърдечно другарство и национален възторг – ме предразполага към съзерцание на онази велика и ге­роична епоха на българския народ, когато вашият патрон Св. Климент откри в Охрид първия български университет, за да просвещава в наука и добродетел българските младежи на родния им език.
Какво епохално събитие е то! Гордо завоевание на българския национален дух, което утвърди българското име в най-хубавите страници на европейската културна история и даде светлина, писменост и цивилизация на цялото славянство.
Толкова велико и съдбоносно е то. И толкова по-гордо за нашата историческа чест, като се знае, че нигде другаде по европейския свят по това време не се учеше наука и не се слушаше Словото Божие на роден език. Потребни бяха цели два века след Св. Климент, за да може националният език и писменост на западните народи да се наложат на латинския език – езикът на техните университети – и почти толкова продължителни трябваше да бъдат усилията на източните, за да освободят своята наука от владичеството на гръцкия!
Стоим пред това велико събитие на българския дух в захлас от неговия блясък и, все пак, ни се иска да проникнем в историческата истина, която то крие в себе си. Кое подтикна българския дух към този културен подвиг? Кои бяха условията, кой бе двигателят?
Световното миролюбие иска да ни увери, че само безметежието на един уседнал живот, мирен, спокоен и благоденствуващ, създава условия за духовно творчество на народите. Борбите убиват тия възмож­ности, хабят усилията или ги насочват в посоки, чужди на всяко творчество. И все пак, драги господа, зората на третата цивилизация в Европа не изгря от север, гдето многобройни славянски народи живееха в мир, далече от бурите, които едно жестоко съперни­чество за утвърждение и господство заставяха българския народ да твори съдбата си с меч, в кърви, разру­шения и несгоди. Заседнал като клин между двете европейски цивилизации – римската и византийската – българският народ в героичното време на Бориса и Симеона създаваше обширната си империя от Днестър и Тиса до трите морета, наистина със силата на своя меч и я утвърждаваше с обаянието на своята нова и свежа държавност и с една нравствена култура, която не се нуждаеше от насилие за да бъде припозната. И тъкмо в тази героична обстановка на тежки борби и всестранно напрежение, българският национален гений сътвори в Охрид чрез свой избраник Св. Климента, най-великото свое творение – езикът и писмеността български – и да го предаде в дар и на Севера. Ето тук, в това негово проявление, аз искам да открия, драги господа, ония две основни начала на българския национален дух, върху които се изграждат всички, негови завоевания и до ден днешен, а именно борче­ското и творческото начала. Бивали ли са те на лице, еднакво свежи и еднакво дейни, българският дух е крачел от победа към победа. И, наопъки, когато по­ради превратностите на историческата съдба, борческото начало е отпадало – отслабвала е и творческата способност на българския дух.

 

 

И три, Т Р И национални катастрофи, поради ИЗБОР на СЪЮЗНИК-НАСЛЕДНИК на ВРАГОВЕТЕ на Св.Св.Кирил, Методи и учениците им, между които и св. Климент Охридски. Тая горда реч е произнесена в навечерието на ТРЕТАТА катастрофа, подготвена от Луковци и избегната в последния момент благодарение на тия, на които Луков беше СМЪРТЕН ВРАГ със своята СЛЕПОТА в избора на съюзник. И неговите обожатели обожават ИМЕННО тая С Л Е П О Т А. СЛЕПОТА ДО ДНЕС, в най-страшната катастрофа на България след падането й под Османско иго.