Отсреща имаме хора,

-          Които наричат честността „наивност“;

-          Които бълват по форуми, но ги е срам от имената си, та ги крият;

-          Които мразят Ранобудните студенти заради смелостта им и заради собствената си пъзливост;

-          Които не разбират, че нещо може да се прави не за пари, а за идеал.

Само ги вижте, на какво приличат:

-          Ректорът на УНСС приканя студентите си да емигрират и плаши, да ги заключи.
Рефлекси от предишната му месторабота.

-          Депутат от БСП предвожда мутри и фашисти да поругаят Университета и да го опръскат с кръв.
Рефлекси от 1925 година

-          Председателят на църковното настоятелство на св. Александър Невски уволнява дръзналия да бие камбаната за Деня на будителите. Иначе казано – епископ Тихон въдворява тишина.
Липса на рефлекси и неспособност за рефлексия.

Като ги гледам, се сещам за думите на Max Liebermann – „не мога да изям толкова, колкото искам да повърна“.

Да не забравяме обаче, че изброените са просто слуги на скрити господари.
Което не значи, че са безобидни.

Което обаче и не значи, че трябва да ги мразим.

ЗАЩОТО:
Те се хранят от омразата ни и растат върху й. Не им я давайте и не рушете себе си.

ЗАЩОТО:
Не за омраза, а за погнуса са достойни – и то не те, а делата им.
Различавайте човека от делата му. Тях дамгосвайте, него привличайте.
Не отричайте никому шанса да се покае, поправи и развие. С омразата си го гоните по пътя на злото.

ЗАЩОТО:
Дори да победим с омраза – как после ще живеем с нея?

ЗАТОВА:

-          Не клеймете тия, които не мислят точно като вас, като предатели, като платени, като комунисти и като каквото друго там си ненавиждате;

-          Не правете списъци с врагове – оставете тоя специалитет да си го ядат ония, които си го умеят;

-          Бъдете будители, но не будете никого силом;

-          И не размахвайте юмрук, а протегнете ръка.

Иначе ще заприличате на тях. И те ще победят завинаги.

Не можем да забравяме и друго – че злодеите десетилетия наред градят безумно социално неравенство, от което оскотяват и прекалено богатите, и унизително бедните.

Богатите се самозабравят. Бедните стават страхливи, отчаяни и затова – безразлични. Те не ни припознават като свои защитници и нашата битка не смятат за своя.

Тази пропаст между имащи и нямащи е съпричинена от партията, която колкото по левее на думи, толкова по корпоративна става на дело.

Затова няма да приканвам, да викаме „Оставка“, а ще призова непрестанно да си повтаряме думите на Александър Кьосев „Така повече не може“. И да правим така, че повече да не могат.

Те се страхуват. Панически. Ядат се един друг, бягат в „тежка чужбина“. Започват да хапят наоколо. И – защото злостта е емоция, която умеят твърде добре – ще хапят и след години.

Ignore. Няма безплатен обяд. Може и вас да ухапят.

Показвайте белезите си. С гордост.
И ги разобличавайте. С мъдрост, смелост и неотклонност.

Така от безсилната ярост ще преминем към справедливия гняв.
Не когато сме много. А когато сме достатъчно.

Протестът вече е успял и продължава да успява с всеки ден, в който:

-          Не стихва;

-          Намира нова форма;

-          Назовава конкретно опозорено име;

-          Препречва поредното безобразие;

-          Осуетява наглост.

Успява всеки ден, в който:

-          Ги е страх, да влизат през парадния вход;

-          Се боят, да водят стенограма за срещите си;

-          Лъжите им се разобличават, а сценариите – провалят;

Успява всеки ден, в който на тях е по-трудно, а ние дишаме по-свободно.

Битката е безкрайна, ежедневна, а напредъкът ще ни се вижда бавен.
Посоката обаче е ясна за всекиго.

И затова всеки трябва да участва.

-          Там, където е.

-          С каквото може.

-          По какъвто начин реши.

А който бездейства – предава себе си. Бъдещето си. Децата си.

Да не каже после, че не е разбрал.

Прочее, ОСТАВКА!

(Това са думите ми на протестния митинг пред Университета от 10 ноември 2013 г.)  Кристиян Таков