Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
20.12.2011 06:49 - Да, Росица плаче само от щастие!
Автор: platttonnn Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1189 Коментари: 0 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Росица Сарандалиева с усмивка разказва как е чула най-страшната вест „Имате рак!” не един, а два пъти. Разплаква се също два пъти, но когато споделя колко съпричастен към болката й е любимият й мъж и колко е случила на дете и приятели. Още по –необичайно е отношението й към тумора, връхлетял я на 34 години. Младата жена подхожда към болестта си като към проблем, който трябва да реши – с план, стратегия,  ефикасни действия.  Без намек от автосантимент. Може би, защото е преживяла мъчителното пътуване от ужасяващата диагноза до още по-ужасяващия край също два пъти - с майка си и с леля си.

Сигурно затова Росица  няма бариера да говори за преживяванията и чувствата си. За раздиращата празнота, когато бившият й приятел научава за болестта й. Той сякаш още след второто изречение я погребва приживе. Просто изчезва от живота й, без дори да попита по телефона как е минала операцията. Смелата дама не крие дори нещо толкова съкровено като „пачуърка”, в който се е превърнало тялото й след многобройните операции, от които онази за отстраняване на гърдата й била.... най-лека.  Много по-болезнени и продължителни са интервенциите по реконструкцията. От толкова стоене по болници Росица, която по професия е маникюристка, е станала почти лекар. Раздипля всички преживелици на физиката си  като използва медицински термини изключително на място.  Е, „изучила се е” по най-трудния и болезнен начин.  Но пък си е преброила приятелите – бройката излязла до един. 

Съзнавайки наследствената си обремененост, Росица сама открива бучката в гърдата си и дисциплинирано тича на доктор.  Там обаче само й правят ехография и казват „Елате след 6 месеца”.  В нейния случай тъжният семеен опит си е направо късмет. Тя сменя лекаря и тръгва по Голготата на болестта. Синът й Андреан тогава е в трети клас. Двамата си нямат никого. Момченцето живее при приятелка на майка си и като истински ятак изучава всички входове, през които може да надхитри охраната, за да занесе в болницата храна на мама. Когато трябва един-другиму да си дават кураж  при химиотерапията, Росица и Андреан изграждат връзка, основана на подкрепа и доверие. „Беше мъничък, опитах се да му обясня, без да го плаша, че у мен расте едно нещо, което трябва да бъде извадено и се налага известно време да бъдем разделени, а аз да съм в болница. Сигурно го е било страх, но тези неща са вече зад гърба ни”.

Росица не приема примиренческото отношение, което някои медици внушават на оперираните жени, изгубили гърдите си „Бъди благодарна, че си жива”. Тя отстоява за правото си да бъде пълноценна и да се чувства щастлива в тялото си. Само дето това струва пари. Много пари. Непосилни за самотна майка, която живее под наем и отглежда малко дете. А банките отказвали да дават кредити за изкуствен бюст. С подличкия подтекст „Ами ако не доживеете петте години „гаранционен срок”, за да се разплатят с нас?”.

„Един приятел ми помогна финансово за реконструкцията на гърдите ми след операцията.  В началото не желаех помощ от никого. Срам ме беше, че имам нужда от нея. По онова време работех  и в предаването „Огледала”, давах съвети за маникюр. Гримьорката усети, че нямам психическа готовност да приема помощ от когото и да било и  ме помоли да поговоря с мъжа й, който е психолог. Той успя да ме убеди, че щедрият жест не е милостиня. Щом този приятел е готов да ми помогне, значи аз в някакъв момент също съм му била полезна и необходима – с жест, с усмивка или просто с разходка сред природата. Разговорът ми помогна емоционално, да не се чувствам подтисната и задължена.  А и да понеса чисто физическите болки от операциите”, разказва ми Росица Сарандалиева и усмивката непрестанно наднича от очите й.

Дори когато притеснено признава, че ако към първата вест за рак на гърдата е подходила дисциплинирано и се заела да вземе мерки с нужната психическа стабилност, то когато я е чула за втори път за другата си гърда, пипалата на ужаса са били направо осезаеми. „Вероятно защото знаех какво ме чака и през какво трябва да мина отново”.

Но тогава до нея е мъжът на живота й. Така поне възприема човека, с когото живее през последните три години. „Той прие напълно нормално вестта за втория тумор и бе до мен и в най-трудните моменти, помага ми, глези  ме, отменя ме. Семейството му също ме подкрепя. Разбират се отлично със сина ми, който вече е на 18 г. и е чудесно момче. Тримата живеем заедно. Безкрайно съм благодарна на съдбата  за този подарък”, казва Росица и очите й се навлажняват безконтролно. 

С голямо неудобство й задавам въпроса, който ме гложди: „Как преодоля притеснението си да покажеш на новия си любим изтерзаното си тяло?”.

Росица пак не скрива усмивката си: „По-скоро се притеснявах не от белезите си, а от неговата реакция. Под формата на шега дадох да разбере, че не може да очаква да види у мен по-интимно една напълно здрава жена. Това не го притесни, може би защото аз съумях да го подготвя. Не ми показа, че се е смутил”.

Росица е убедена, че й върви. Животът я е срещнал с доц. Георги Байчев, комуто вярва безрезервно и това й помага да изгради психическата си стабилност.  Старите й приятели са си същите.  Но покрай  Асоциацията на пациентите с онкологични заболявания и предаванията „Огледала” и „В салона с  Маги Желязкова” си е намерила и нови.  „Мило ми е, и се вълнувам, и съм щастива”, сълзите този път рукват.




Гласувай:
1


Вълнообразно


Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: platttonnn
Категория: Лични дневници
Прочетен: 2659715
Постинги: 1603
Коментари: 1103
Гласове: 8435
Спечели и ти от своя блог!
Архив